Търсене

Начало История Проф. Боян Пенев – от Разградската гимназия до интелектуалния елит на България
Проф. Боян Пенев – от Разградската гимназия до интелектуалния елит на България
11 May 2018

 

На онези, чийто живот е свързан с Разград, е излишно да се обяснява кой е проф. Боян Пенев. Макар в училище да се споменава мимоходом или да минава в редицата на „и други“, тук той не е „големият непознат“. Неговото име носи Регионалната библиотека и четящите хора имат представа за мястото му в историята на българската литература и за стойността на творческото му дело.


violeta_radeva.jpgВиолета Радева завършва гимназия в Русе, българска филология и философия в СУ "Св. Кл. Охридски". В Института по философия при БАН защитава докторска дисертация за идейно-естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев. Работила е като журналист в Русе, след това се установява в София, където работи последователно във вестниците "Кооперативно село", "Земеделско знаме", "Репортер 7", "Подкрепа" и "Демокрация". Публикувала множество статии на литературни и исторически теми в списания и вестници - "Философска мисъл", "Родна реч", "София", "Общество и право", "Литературен фронт", "Литературен форум", "Литературен вестник", "Век XXI", "АБВ", "Народна култура" и др. Участвала в научни сборници на университетите в Русе и Велико Търново. Сценаристка на документалните филми на БНТ: "Диарбекирски заточеници", "В примката на мълчанието. Змей Горянин" (първа награда на на фестивала "Осма муза" през 2006 г.), "Потомци на Фичето". Авторка на книгите: "Житие на Рилския чудотворец" (2009), "От първо лице" (2013), "Везната на бъдещето" (2016), "Обол за лодкаря Харон" (2016) и "Кафене България" (2017). Съставителка и редакторка на книгата "Спасителното упование" от Невена Крапчева.

Много по-малко се знае обаче за личността Боян Пенев, за чисто човешките му връзки с известния кръг „Мисъл“ и по-конкретно с П. К. Яворов. Докато д-р Кръстю Кръстев и Пенчо Славейков са значително по-възрастни, хора от друго поколение, близко свързано с епохата на Възраждането, макар и устремени към преодоляване на тясно националното и обръщане на родната култура към вечните теми на изкуството, то Боян Пенев, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров са почти връстници – връстници и на Българското освобождение. Но докато серафическият еленчанин Петко Тодоров е някак чужд и като произход, и като характер, и като душевна нагласа на най-ярката фигура от Великата четворка Пейо Крачолов Яворов, то много общи черти и нагласи можем да открием между учения Боян Пенев и преминалия като метеор върху поетическия небосклон чирпанлия.


11_05_2018_penev-2-.jpgРоден в Шумен на 27 април 1882 г. в семейството на казанджията Пеньо Николов и съпругата му Калуша като втори син, детските и юношески години на Боян Пенев преминават в Разград, където прави първите си литературни опити. Тук започва училище и първо отделение завършва с поведение „примерно“ и прилежание „постоянно“, но не се отличава с особено добър успех. Нищо още не подсказва за талантите и интелектуалните възможности на бъдещия автор на най-пълната и добросъвестна за своето време история на нашата възрожденска литература. Завършва шести гимназиален клас като ученик в Разградската гимназия, но заради участие в ученически бунт се налага да се премести в реалния отдел на Мъжката гимназия „Княз Борис“ в Русе. Зрелостното му свидетелство е от 25 септември 1902 година. От есента на следващата година той е студент в Историко-филологическия факултет на Висшето училище в София. Негови преподаватели стават проф. Любомир Милетич по славянска етнография, старобългарска фонетика, старобългарски синтаксис, д-р Кръстю Кръстев по естетика и психология, проф. Беньо Цонев по синтетични и аналитични форми в българския език. Забелязвайки сериозния интерес към науката на своя студент, професорът по естетика го привлича в семинара си и му дава поле за изява на страниците на редактираното от него списание „Мисъл“. Тук той попада в кръга на най-изявените модерни български творци. Тук се сприятелява с жреца-воин Пенчо Славейков и неговата „жадена изгора“ Мара Белчева, но преди всичко с Яворов.

11_05_2018_penev-3.jpgИма някаква предопределеност, някаква мистична връзка между творците, гравитиращи около тандема поет-критик Славейков и д-р Кръстев. Обединяват ги не само общите, осъзнати усилия да изведат решително родната литература от тъмните лесове на провинциализма, аматьорството и занаятчийството до най-съвременните идеи и естетически търсения на европейската култура. Обединява ги и една сходна житейска съдба. Те в късо време си отиват един след друг – Пенчо Славейков (1912), П. К. Яворов (1914), П. Ю. Тодоров (1916), д-р Кр. Кръстев (1919), сякаш бързат да се съберат отново в отвъдното, в полето на чистия дух, за да продължат да работят за повдигане на националното съзнание и българската култура. Защото не може да се отрече, че след смъртта им по техния вече широко очертан път тръгват най-добрите и най-талантливи представители на нашата литература.

Какво, въпреки привидните, външни различия, преплита и сродява по парадоксален начин съдбите на ерудирания учен Боян Пенев и самородния, нешколуван поет Пейо Яворов? Гравитирането им около сп. „Мисъл е най-очевидният факт, но той нищо не обяснява и е само една формална предпоставка. Други, психологически и в някаква степен биографични фактори са в основата на тяхното човешко привличане-отблъскване, на тяхното приятелство- съперничество. И двамата принадлежат към интелектуалния елит от началото на ХХ век. И двамата са популярни, макар в различни области и привличат както симпатии и възхита, така и завист, неприемане и укори. И двамата провокират с личния си живот и интимните си връзки скандали и злодумство, но те не могат да ги отклонят от предначертаната им съдба: единият се самоубива с отрова и куршум; сърцето на другия Казанова е взривено от парче съсирена кръв. Сякаш Божията ръка въздава справедливост...

Сходствата в съдбите на Б. Пенев и П. К. Яворов са интересен феномен, върху който никой от изследващите живота и творчеството им не е обръщал внимание и не е спирал поглед с желанието да потърси общите извори на психическите особености, които ги сближават и които ги отделят от останалите техни съвременници, творци на бурно разгръщащата се българска култура. Животът на всеки човек е неповторима мозайка от чувства, мисли, увлечения, връзки с родители и роднини, взаимоотношения, околна среда. Но се срещат и удивителни паралели, сродства по дух и умонастроения, по темперамент и характерови особености, които неминуемо поразяват или поне озадачават. Така е при Боян Пенев и Пейо Яворов. Полюсите се привличат и отблъскват, но сходното прилепва към сходното.

И двамата, за разлика например от Пенчо Славейков и Петко Тодоров, са деца на западащи занаятчии. Но освен принадлежността им към едно съсловие, бащите им си приличат удивително както по характер, така и по наклонности. Литературният критик Малчо Николов, учил също в Разградската гимназия, в спомените си отбелязва, че бащата на Б. Пенев бил „пияница“ и „суров деспот“. От многобройните биографични книги за Яворов, от разказите на неговите сестри Екатерина и Мина, както и на брат му Атанас, знаем за не по-малко суровата природа на „черното Тоти“ – техния роден баща, както и за буйните му веселби. Голямата им сестра Мина Крачолова разказва как при последното си посещение в Чирпан Пейо ѝ бил казал, че възнамерява да напише книга за бащите, от която „ще потрепери светът“.

Нека съпоставим два къса, маркиращи характерни епизоди от детството на учения и на поета.

Дора Габе, съпруга на професора, пише: „Малцина може би подозират каква голяма роля е играла музиката в живота на Боян Пенев и какво значение е имала тя за формиране на някои черти от характера му. Това влияние е започнало още от ранното му детство, когато баща му канел в дома си „чалгаджии“, а майката крила двете си деца в най-далечната стая и им пяла тъжни народни песни, за да заглуши гуляйджийската музика на баща им. Но тънкият слух на чувствителното дете е долавял и едното, и другото: и веселата жизненост на бащината музика, и дълбоката тъга на майчината меланхолия“.

Музиката в живота на Б. Пенев е истинска Фата Моргана, мираж в пустинята на земния живот. Тя е не толкова увлечение, колкото дълбока страст, вътрешна потребност, истински необятен космос. Пак Дора Габе свидетелства: „... аз често го лъжех, че излизам, а се криех в някоя от стаите, за да слушам как импровизира. Това бяха вълнуващи импровизации. Преплитаха се в бурни акорди неговите неспокойни чувства. Тук беше гневът му, когато се възмущаваше гласно, тук беше неговата тиха меланхолия, тук зазвучаваше изведнъж детската му радост в неочаквано скерцо. Той изливаше цялото съдържание на душата си в тия импровизации и се криеше, за да няма свидетели. Трябваше да бъде сам и да е сигурен, че е сам. Когато му признах, че съм го слушала неведнъж и изразих възхищението си, той махна с ръка и рече: „Глупости, дрънканици, недей слуша!“. Той дълго мълча. Помислих, че разговорът е изчерпан, когато изведнъж той продума тихо: „Всъщност моето истинско призвание беше музиката! Нито университетът, нито литературата, нито всичко онова, което върша. По крив път съм тръгнал“. Когато го погледнах, очите му бяха пълни със сълзи”.

Осъзнаването на непоправимо сбъркания си житейски път, встрани от истинското му призвание /впрочем, Б. Пенев е имал заложен и талант на художник/, генерира непрекъснато неудовлетвореност, раздразнителност, песимизъм, гняв към близките и познатите, за които изкуството е живот, призвание, болка, но и извор на най-чиста радост и духовен подем. Това съзнание често пъти го прави свръхкритичен и несправедлив, особено що се отнася до истинската му, интимна преценка за Пенчо Славейков, фиксирана в неговия „Дневник“. Същото може да се каже и за скритото между кориците на личния му дневник за човека и в известна степен и за поета Яворов.

Израз на опиянението, в което го потапя музиката и на проникновеното навлизане в дионисиевските ѝ страсти, е неговата книга „Бетховен“, излязла посмъртно през 1930 година. Тя е своеобразна духовна автобиография на Боян Пенев. Чрез могъщата стихия на тонове и ритми, слезли от небесните селения, както и чрез душевните възходи и падения на гения той излива дълбоко затаени свои преживявания, копнежи, възторзи и покруси. Не за себе си ли пише: „От малък още той е осъден на нещастия, на физически и нравствени мъчения, боледува, търпи лишения и грубости. Семейната среда е непоносима. Бащата е пияница, води лекомислен и безпътен живот. Вкъщи той е безмилостен тиранин, не чувствува никаква нежност към своето дете, не е в състояние да оцени неговите изключителни дарби и да се погрижи за развитието му. Майката е същинска мъченица, страда и мълчи, примирява се с най-тежки несгоди, търпи грубостите на своя мъж и смята страданието за неизбежно и необходимо“. Боян Пенев се чувства вероятно сроден със страданията на този глух Юпитер и поради факта, че самият е глух с едното ухо.

А ето какво отбелязва в спомените си Екатерина Найденова, по-малката сестра на Яворов: „Баща ми въобще обичаше гуляите, у дома или другаде той ставаше център на веселбите. Имаше голяма слабост да му свирят и пеят. Инак стиснат човек, той пръскаше безразборно парите по певци и кеменчеджии. Цигуларите го познаваха и на която сватба го намираха, добре го оскубваха... Караганчоолу беше прочут не само като цигулар, но и като голям певец по сватбите. Той можеше да измъкне кесията на баща ми – стига да извади някоя нова песен от неизчерпаемия си репертоар, която допадаше особено на баща ми. По сватбата на чичо ми Христо баща ми се разпуща до такава степен, че след като свършва левовете в кесията си, започва да вади златни наполеони и да лепи на челото на Караганчоолу за всяка изпята песен. Майка ми започна да плаче и да го дърпа, а чичовците ми намериха за благоразумно да турят точка на тържеството и изпратиха „чалгаджиите“. Ние и друг път, срещу празници, имахме удоволствието да се наслаждаваме на макамлиите песни на Дечето (Караганчоолу). Децата се радваха – особено Пейо, който заемаше обичаната си поза „на колене“ и слушаше прехласнат, а майка ми негодуваше”.

Да напомняме ли, че една от най-характерните особености на Яворовата поезия е музикалността на стиха, неговата фина оркестрация? Стиховете му са живопис чрез звуци, своеобразен вид музикална творба, постигната хармония между образ, звук и ритъм. Бил и песнопоец, знаел много стари народни песни. Македонският четник Симеон Драговчев помни как в сражението при село Голешево Яворов изкомандвал да запеят песен и сам извисил глас: „Къде блестиш ти искра любородна?“...

От баща си, освен влечението към музиката, Пейо наследява още темперамента, невъздържаността, склонността към развлечения и авантюризма.

Но сходство във влиянията на семейната среда има не само по отношение привичките и нрава на бащите, а и в психическата структура на майките им. В литературната анкета, която Иван Сарандев прави с Дора Габе, тя съобщава, че майката на Б. Пенев умряла от меланхолия. Той също страдал от меланхолия, наследство от нея и допълва: „Понякога по десет дена не говореше нищо“. Това потвърждава и литературният критик Георги Цанев, според когото Б. Пенев е „дълбоко емоционална, артистична натура“, но обикновено изпадал в меланхолия и песимизъм. Сякаш себе си рисува ученият, описвайки детството на Бетовен: „Гнетен от баща си, от уроците на неразбрани учители, от грубата околна среда, той се отдава на меланхолия, която придружава цялото му развитие“. И още: „В израза на очите му се таи твърде много меланхолия и много гордост. Усмивката му е тъжна – но може да бъде презрителна и жестока“.

Този портрет/автопортрет намира потвърждение в спомените на негови приятели, колеги и близки. Пак Малчо Николов подчертава, че бил горд и мъчно достъпен, в полемиките си „безпощаден и унищожителен“. Константин Константинов го определя като „натура страстна и егоцентрична“, често пъти в присъствието на неприятни му лица „сух и бодлив“. Иван Харизанов уверява, че Б. Пенев страдал от загадъчна „ипохондрия“. Петър Тодоров обръща внимание върху душевната променчивост на този „мечтател“ със силни, сложни чувства. Саркастичната му усмивка – едновременно примамваща и отблъскваща – не убягва от погледа на чешкия учен Йозеф Пата, запознал се с Б. Пенев през 1921 г. в София. Нарича го „роден воител“ и добавя: „неговото перо беше остро като операционен нож“. Можем без съмнение да отбележим, че и към делата на живите си съвременници е вкарвал в действие хирургически скалпел: „... дори и най-близките му лица трябваше често да слушат горчиви истини от неговите уста“ – конкретизира Андрей Стоянов. Да чуем какво казва и Бела Казанджиева за съпруга на сестра си Дора: „Боян Пенев имаше една вена на голямото си чело, която се издуваше при умора от дълго и напрегнато писане, и се спускаше до черните му гъсти вежди. Но тя се явяваше и когато биваше нервиран и сърдит. Тогава той мълчеше и не поглеждаше никого. Ние са страхувахме от нея и я наричахме „страшната жила“. Всеки се прибираше в стаята си и настъпваше тишина“.

Още от ранното си детство Пейо Крачолов е мълчалив, затворен в себе си. До тригодишната си възраст той не говори, така че близките му се страхували да не е глухоням. Неговите съученици го описват като голям мълчаливец, странящ от игрите на връстниците си, замислен, но силно нервиращ се и тропащ с крака, позволи ли си някой да се закача с него. „От време на време изпадаше в една тиха меланхолия“ – припомня си Иван Бандармалиев. Като мълчалив, тих и затворен, винаги замислен го възкресява в паметта си и Христо Златарев. Пред погледа на една от влюбените в него жени той стои неизменно „тъжен“, какъвто бил почти винаги, с душа обзета от съмнения и мрачни мисли. Но и като „зъл“, раздразнителен, избухлив, нервен, готов да „побеснее от отчаяние“ (Дора Габе, цитат от Яворово писмо до нея). Някои от приятелите му отбелязват като характерна негова черта и това, че често изпада в афектирано състояние. Това не убягва от вниманието и на Боян Пенев, та в дневниковите си записки акцентира върху силната му и постоянна възбудимост: „... вън от възбуждението и вътрешното движение за него няма живот. Емоционалност, афектираност“.

Като изключим македонския революционер Тодор Александров, най-близо до себе си Яворов допуска единствено Боян Пенев. Пред него разкрива интимни подробности от живота си, лутанията на ума и на душата си, пропаданията и копнежите към възвисяване. Колкото и да са различни, те си приличат. У поета Б. Пенев открива много от своите черти, от своите слабости, които са извор и на личните му страдания и неприятности. Нещо повече: това, което го възмущава у Яворов и на което дава краен израз в дневниковите си записки, са всъщност онези черти, мисли и чувства, които ненавижда и у самия себе си. Глухото, подсъзнателно недоволство от самия себе си той обективира в преценката си за Яворов. И двамата са свръхчувствителни, комплексирани, интровертни. И двамата, въпреки физическите си особености, привличат като магнит жените.

Когато е на три години, Боян Пенев е обезобразен в лицето след падане в сух кладенец с остри камъни. По тази причина, за да прикрие кривината на лицето си, той цял живот ще носи брада: „Видя ми се странен, съвсем различен от представата ми за него, макар да бях чувала, че в първия момент може да се стори дори грозен... много черна брада, опасваща лицето му в полукръг. Очи черни, проницателни и тъжни. Фигура – висока, но не гъвкава и силна... Като цяло – много особен и удивително източен“. Така го вижда Мария Каспрович, а нейните очи са очи на влюбена жена, която в увлечението се по българския учен преживява едно от най-силните си чувства, поставило я между полюсите на огън и лед, на любов и ненавист, на илюзия за духовно издигане и обжегването от сатанински пламък. Като епизод от средновековна драма е картината, запечатана в спомените на красивата, руса и синеока съпруга на полския класик Ян Каспрович: „Влязохме заедно в стаята на Янек. Прегърнаха се. Седна до леглото на Янек, преглеждаше някакво списание и разказваше за Варшава, която току-що бе напуснал, връщайки се в България. Беше блед, някак си вътрешно свит. С наведена глава, релефно очертан от черната брада, със спуснати очи – на този стол срещу Янек, – изведнъж ми заприлича на сатана, комуто неочаквано бяха показали кръст“.

„С черна брада на асириец“ Боян Пенев шества и в спомена на Дора Габе. Някои от съвременниците му подчертават освен високата, слаба фигура, също и едната по-къса ръка.

Един бегъл паралел може да открие основните черти от физическия портрет на двамата, притежаващ смущаваща красота и привлекателност за женските сърца.

И двамата имат черни тъжни очи. Антрацитният цвят на Пеневата брада и на Яворовата коса. Маслинено-зеленият цвят на поетовото лице. Общото впечатление за нещо източно, екзотично, тъмно и у двамата. И двамата са ревностни жреци в храма на Венера. Подвластни на бог Ерос. И двамата по свой път и по своему споделят идеите на марксизма. Но докато Яворов минава през това младенческо заболяване в юношеските си години и скоро в голяма степен се отърсва от заблудите на учението, Боян Пенев, чийто брат Никола Пенев е бил член на ЦК на комунистическата партия, винаги гласувал за комунистите и давал щедро средства за партийните нужди. И двамата се увличат по мистицизма. Сближава ги и един особен вид грабливост, стремеж да отнемеш: у Б. Пенев – чуждата любима, чуждата жена; у Яворов – чуждата душа, чистотата, която трябва да бъде похитена. Поразителна е една констатация, която Боян Пенев фиксира в Дневника си: „ Нашите отношения (с Яворов – бел. моя) изобщо помежду ни... Когато той е Мефистофел, аз съм Фауст, и обратно“. Но въпреки многото прилики, онова, което ги различава основно, е самосъзнанието на Боян Пенев, неговата самокритичност, неговото по-рафинирано нравствено чувство.

Сходствата се простират и в сферата на тайнственото, окултното, интуитивното. Характерни в това отношение са много пасажи от студията на Пенев за Бетовен. Такива елементи в поезията на Яворов изобилстват, те съставят втория план на почти всяко стихотворение. Предчувствия, халюцинации, прозрения изпълват поетическата му вселена и определят магическата сила и магическото въздействие на неговите стихове.

И както Яворов пророкува в поезията си, че ще ослепее, и както той усеща Смъртта да маха криле над него дори в минутите на радост и вътрешен подем, така и Боян Пенев вярва, че ще умре на 45 години... Едно сбъднато пророчество.


Д-р Виолета РАДЕВА