Търсене

Начало Искам думата Болести и надежди в Делиорманското подножие...
Болести и надежди в Делиорманското подножие...
25 May 2018

През 2002 година се завърнах след 5 години живот в Шумен в родния си град Разград.

Тогава центърът много ми заприлича на площад, на който шуртящите летни шадравани се опитваха да придадат градски облик на Делиорманското подножие.

Почти липсата на хора по улиците се отразяваше невиждащо в погледите на опечалените некролозни снимки по металните стени.


Защо Задушницата продължава още?

Майка ми започна упорито да чисти 15 входа на месец. Това е измекярия, без която не можем. Има и много кашони за берекет. Майка ми е вече 67-годишен герой – кралицата на кашоните.

Нейната ръчна количка е ранобудният петел от разбити колелца на квартала.

Но има и добри хора, които оценяват нейния хамалски труд.

Аз съм домашният помощник, който може да ви сготви супа от солети и няма да разберете.

Дядо ми е 92-годишен великан инвалид с деменция, който още ме пита от какво има нужда неговото внуче.

Аз съм писател, който опитва да преглъща малко коктейл с ябълково пюре в 2.15 часа през нощта и да иронизира безумието на нашето съществуване.

След 10 години пътят от Разград до Търговище ще бъде осеян от невидими воини, сражаващи се до смърт с бедността и болестта на България – Измекярия.

Има ли надежда? Да! Ако всички ние кажем „не“ на безразличието

Поздравявам своите братя и сестри, на които съм бил интересен.


Константин Ц. КОСТОВ