Търсене

Начало Интервю Нидал АЛГАФАРИ: Бог е любов, а любовта те кара да бъдеш силен и щастлив...
Нидал АЛГАФАРИ: Бог е любов, а любовта те кара да бъдеш силен и щастлив...
28 May 2018

Нидал Алгафари е популярно име в публичното пространство - български режисьор, бивш изпълнителен директор на БНТ, политически PR. От няколко години е познат вече и като писател. Романите му „Боже, защо господ лъже“, „Аллах, милост нямаш ли?“ , „Любиш ли, Ти Бог си“ и „Орисани да избираме“ се радват на голям успех и невиждан отдавна читателски интерес. Преди време Нидал Алгафари се срещна със своите почитатели от Лудогорието.


28_05_2018_nidal-2.jpgСладкодумен, харизматичен, докосващ публиката с непринуденост и искреност – това видяха любителите на словото градовете, които посети. За годините в политиката, за съвременните ценности, за „отчуждението“ между хората, за срещите с читателите из страната беше нашият разговор.

 

 

Нидал, дълго време беше в политиката, изморен ли си от нея и разочарова ли тя?

 

В политиката не смятам, че съм бил. Бил съм по-скоро около политиката, тъй като се опитвах по един или друг начин да рекламирам идеите на политици, идеите на партии, идеите на коалиции, да правя мостове между политиците и хората, човеците. Не съм изморен от нея, напротив това ми харесваше да го правя. Но съм много разочарован от политиците. Разочарованието ми едва от това, че почти всички, с които съм работил, които съм се опитвал да рекламирам или да представя пред обществото, се оказа, че началото винаги е различно от продължението. Имат едни идеи в началото и може би даже са напълно уверени, в това, че искат да ги постигнат. Но след това се срещат трудностите и при всяка една трудност те се отдръпват стъпка по стъпка и така се връщат много по-назад оттам, откъдето са тръгнали. И започнаха да гледат само на това как да облагодетелстват себе си, а не да облагодетелстват тези, които ги избират - това ме разочарова.

 

 

28_05_2018_nidal-1.jpgДълго чаканата демокрация дойде с един огромен дефицит на ценности. Според теб каква е причината да се лутаме и да не можем да си подредим приоритетите?

 

Първо, аз не смятам, че демокрацията е дошла, защото за нея има различни разбирания. За демократ се смята и президентът на Сирия Башар Ал Асад, а той е диктатор. За демократ се смята и руският президент, пък не сме с това усещане. Но промяната, която настъпи след 1989 година, не ни завари с дефицит на ценности, а проблемът е, че тези ценности, които ние като хора в България притежавахме, не бяха нужни за новото общество, за бързото забогатяване и за това започнахме да мълчим. Това не означава, че сме загубили ценностите в нас, но страхът от това да загубиш работата си, страхът от това да не изгонят детето ти, майка ти, татко ти от работа, защото ти имаш различни политически мисли или идеи, или си честен, ни докара до това дередже, в което се намираме в момента. За съжаление след тези промени приоритетите ни започнаха да се смаляват, все по-малко и по-малко са равни с мечтите ни, а всички знаем, че човек е голям, колкото мечтите са му големи.

 

 

На един дъх четири тома, какво те провокира да хванеш калема?

 

На един дъх четири тома! Първо аз не вярвах, че ще са четири тома, а че ще е сценарий. И когато проумях, че такъв сценарий трудно ще се реализира по финансови причини, Мадлен, съпругата ми, ми предложи да опитам да пиша.
Но не съм писал с калем, не съм писал с химикалка, а пиша на компютър. И ако не беше компютърът, ако не беше интернетът, ако не беше тази забързаност на връзките, в момента вероятно всеки един том щях да го пиша по няколко години и за това хората са останали с усещането, че са писани на един дъх. Те са писани четири години и малко от горе.


 

Има ли религиозна култура българинът?

Според това, което съм прочел от многото краеведски истории, архиви, летописи, митове, истории, пътеписи, съм стигнал до убеждението, че българинът е много силно вярващ, но вярва в Бога, вярва в онези езически негови вярвания, които са се запазили до ден-днешен. Нашите предци, било то християни, било то мюсюлмани или даже юдеи, са успели да приобщят тези, които се опитват да институционализират вярата ни, към техните вярвания, а не да е обратното и за това, когато човек разчете действията и думите по големите празници, каквито са лазаруването, кушиите, сурвакането, коледуването, песоглавците, Еньовден, ще види, че те са с корени, различни от тези на догмата и на канона и може би това е една от причините по нашите земи никога да не сме имали религиозни фанатици, такива каквито са в Русия и Гърция - православни, като в Полша, Италия и Испания – католици, или в исляма крайните течения на сунитите и на шиитите.

 

 

Добрият комшулук и достлук от едно време като че ли го няма днес, твоето обяснение?

 

Комшулукът, достлукът, онова добро чувство, което са го имали нашите предци към комшиите и съседите си, когато нашите мюсюлмани например са считали, че са длъжни да помагат до седмия си комшия, тези времена отминаха, защото дойде един период от време, в което се опитваха всячески да бъде изкоренено всичко, което е свързано с индивидуализма на човеците. Трябваше да има колектив, а в колективизма такава саможертва в този му вид е само въпрос на огромно геройство. След като настанаха промените, всъщност даже и отпреди, още от времето на социализма, някак си хората бяха накарани, принудени бяха да се вгледат в себе си, да се вгледат в това как да могат да преживеят и да оцелеят, това се засили много повече след 1989 година. Докараха ги дотам човеците, че да оскотеят от ниското заплащане, от ограбването, от бухалките и рекета, от това да виждат с очите си как построеното от тях в годините се отнема в полза на една бивша номенклатура и това доведе до овълчаването. Вече го няма онова желанието и задължението да помагат на изпадналия в беда, вече го няма онова уважение към по-възрастния, защото всеки иска да оцелее, а оцеляването в момента е такова, че можеш да бъдеш само ти и затова сега в сила са поговорки като „защо вълкът си вършел сам работата и „мирна главица сабя не я сече“…

 

 

Господ или Бог, кой е по-милостив и справедлив?

 

Моята вяра в Бог е по-различна от тази, която е описана от догмата и в това за мен се различават Господ и Бог. Бог е онзи, който е дал на снагите ни, които са от тлен, част от себе си, за да може тялото ни да мисли, да чувства, да се движи и това някои хора наричат душа, други го наричат живот, трети живец, четвърти божествена частица, пети може би връзка, косъмчето, което ни свързва с Бог.
Не вярвам, че Бог ще бъде по-милостив или по-справедлив, по-лош или по-сърдит от всяко едно наше действие, защото когато от телата ни се отнеме божествената частица, те се превръщат отново в тлен , а това което се възнася към него - Бога, е неговата собствена частица, не вярвам той да се сърди на собственото си аз и още по-малко не вярвам, че той би наказал част от себе си с огън, жупел или каквото и да било друго.

 

 

Обикаляш страната, срещаш се с много и различни хора – с какво те обогатяват и какво ти носят тези срещи?

 

Обиколките ми из страната и срещите ми в различни читалища по малки селца, градове, паланки са не да се обогатявам от тях, а за да търся читателите. През последните 50-60 години може би хората на изкуството привикнаха да стоят на жълтите павета в центъра на София и да чакат читателите, зрителите, слушателите да стигнат до тях. Едно време им ги докарваха с рейсове, с камиони, под строй, но това вече отмина. На тези срещи се срещам с любители, почитатели на българската реч. Там се срещам с искрени приятели на словото, на музиката, там са онези хора, на които им е трудно да платят билета за рейса или за влака да стигнат до големия град и да могат да присъстват на среща с даден творец. А там мечтаят да се срещнат и докоснат с хора, които могат да се изразяват по красив начин на български език. Едно време имаше киносалони почти във всяко село, сега няма в повечето големи градове. Едно време театралните трупи обикаляха и по селата, сега вече това спря. Затова смятам, че хората на изкуството би трябвало да дадат част от времето си, от труда си, да стигнат до тези истински наши приятели, които трудността не им позволя да стигнат до нас.

 

 

Как мислиш, уютът и красотата на българското село замират ли с тяхното обезлюдяване и виждаш ли тъга в очите на хората?

 

Не смятам, че уютът и красотата на българското замират. Красотата винаги я е имало и ще я има. С нищо не се променя природата, с нищо не се е променила добротата между хората в малките населени места. Уютът на онова запалено кюмбе, уютът, който създава ароматът на баницата, която се пече на дърва, на онази супа, която е направила баба ти, на двора с козлетета, петлетата, агънцета...нищо не се е променило. Тъгата в очите на тези хора е, че техните деца не са около тях, че целият смисъл на живота им е бил да се радват на внучетата как растат пред тях, а внучетата ги виждат през най-новите технологии и то за малко, в това е тъгата им. Тъжно им, че са изоставени от държавата, за която много са работили, тъжно им е, че не могат да се лекуват, защото направиха здравеопазването пазарище...


Основното послание в романите ти е...

 

Много ми е трудно да определя едно-единствено послание, но с много напъни и с много компромис, бих могъл да го събера в заглавието на третия том - любиш ли, ти Бог си, а Бог е Любов.


 

Какви творчески предизвикателства си поставяш?

Не мога да определя какво значи точно творчески предизвикателства, че да си ги поставя. Пред себе си имам идея за нов роман, по който пиша вече и ми се ще да мога да разкажа тази красива история по начин, по който хората, да я приемат като увлекателна, като интересна, като любопитна, да могат да научат за различни неща от обществото ни, което не им се е случвало на тях самите. Може би това да е предизвикателството, което си го поставям.


 

Любовта е?

 

Много мъдри мисли са се изказали през вековете за любовта, включително и в третото ми заглавие на романа съм го изказал. Но ако се замисля върху различно определение, това е единственото чувство, което те кара да бъдеш силен, да бъдеш щастлив и те отличава от останалите живи същества по света.


Д-р Надие Карагьозова-Нади