Търсене

Начало Култура Няма вече такива хора, такива творци, такива възрожденци...
Няма вече такива хора, такива творци, такива възрожденци...
08 June 2018

Макар заглавието да е категорично, все пак ги има добрите хора, защото материалът е точно за това – за добрия и всеотдаен човек. Лично познавам мнозина такива, но като твореца и възрожденец по дух Димитър Добрев като че ли не. Така си помислих и на 3-ти май, когато се навършиха 33 години от смъртта му.


08_06_2018_dimitar-dobrev.jpgИмах вече наскоро възможността да спомена, че това е човекът, който през далечната 1928 година със свои средства и свой труд създава в с. Щръклево Русенско, първия в страната литературен вестник „Светлоструй“, който успешно съществува до 1941 г. Шест години по-късно той е основател и на Съюза на българските писатели от провинцията. Автор е на над двадесет книги с проза, хроники, приказки за деца.

Съдбата бе благосклонна към мен да се срещна с този човек, дори да станем добри приятели, въпреки че през цялото това време не посмях да му говоря на „ти“. Въпреки че той през цялото време ме е поправял с едно „Иванчо, ние сме сърдечни приятели!“ /наричаше ме Иванчо явно заради младостта ми/. Така написа и на една от снимките си, направена пред експозицията в музея на „Светлоструй“. Самата снимка, според датата на нея, ми връчи на 29.01.1982 г., когато за пореден път не ме пусна да нощувам на друго място. С добавката, с която винаги завършваше писаното или казаното: „Горе сърцето“. Тогава, през януари на 1982-а, той ме посрещна на прага изключително доволен от нещо свършено и наскоро случило се. Негов дългогодишен приятел организирал за пенсионери от едно селище екскурзия до София. Където автобусът взел да капризничи за ремонт. Тук хотел, там хотел, решили да потърсят помощ от Димитър Добрев. А той веднага им рекъл: „Идвайте да спите вкъщи!“

- Когато – обясняваше с усмивка – първият влезе в апартамента, последният от пътуващите слизаше от автобуса. Само дето на стенния часовник нямаше през нощта легнал човек.

А той, заедно с жена си Цвета, живееше на третия етаж в кооперация до Съдебната палата.

През есента на 1983 г. тогавашният председател на читалището в гр. Лозница Красимир Марков ме помоли да направим в културния дом в града среща с Димитър Добрев. Обадих му се по телефона и както очаквах, не можа да ми откаже въпреки възрастта си. Отидохме до столицата с един москвич, взехме го заедно с жена му Цвета и веднага тръгнахме обратно за Лудогорието. През следващите часове станаха две неща, които още повече показаха духовния свят на този човек. Който беше заслужил деятел на полската култура, заслужил деятел на унгарската култура, но… не и на българката такава. На нея стана година преди смъртта си. В град Севлиево спряхме на един паркинг за нeколкоминутна почивка. Извадихме донесени от нас си ябълки, хапнахме по една. Като гледахме с Красимир Марков що боклуци бяха разхвърляни по паркинга, без задръжка хвърлихме ябълковите огризки на земята. Димитър Добрев обаче изчака търпеливо жена му да изяде своя плод, протегна към нея длан, взе и нейната огризка и отиде до единственото кошче за смет на близо двадесет метра за да изхвърли там отпадъка. Можете да си представите какъв студен душ ни обля с председателя на лознишкото читалище. Още ме е срам от спомена по този случай.

На срещата в културния дом, където той стана кръстник на тамошния литературен клуб, един от въпросите към него бе дали някога се е карал с жена си. Въпрос, който явно бе продиктуван от спокойствието, с което говореше, с което изслушваше другия.

- Да! – отговори веднага той – миналата седмица здраво се скарахме. Качих се да сменя една електрическа крушка, викам ѝ да ми подаде новата, тя не чува. Наложи се да ѝ повиша тон…

Още помня, каква тишина настана в залата. И сред тази изумена тишина, един изтървал се женски глас: „Видя ли бе, Данчо, как се карат хората? Не като тебе…“. След което последва смях по изтърваната реплика и бурни ръкопляскания за „скарването“ между Димитър Добрев и жена му.

На следващия ден, пак с москвича, ги доведохме в Разград. Кой беше виновен, не стана ясно, но предвидената среща на Димитър Добрев с културните среди не можа да се осъществи. Затова пък отидохме в тогавашния Завод за антибиотици, където той с удоволствие си побъбри със случайни работници, разгледа от високо завода и обеща на част от ръководството, че ако му дотрябват антибиотици, ще дойде лично да си ги вземе оттук.

Не му дотрябваха, почина внезапно в началото на май 1985-та, току що навършил 81 години. Днес в библиотеката си имам само две книги от него с автограф. Всичко останало – писма, снимки, други книги – предадох на музея „Светлоструй“ в с. Щръклево. Мисля, че направих добре. Не беше добре само това, че телеграмата за неговата кончина ме намери, когато той бе вече в майката земя. Скоро след това отидох на гроба му в Орландовци, извиних му се. Надявам се да ми е простил.


 

Иван ДЖЕБАРОВ