Търсене

Начало История Едни „неизвестни“ люде от Разград, които бяха съветски агенти
Едни „неизвестни“ люде от Разград, които бяха съветски агенти
22 June 2018

В случая става дума за няколко души. Всички са учили в Разград. Обвързани са през различни периоди със Съветския съюз и съветското разузнаване, повече от интересна е съдбата им.

Първият е Радослав Николов Габровски (1900-1978), който е роден в Разград. Завършил е разградската гимназия през 1918 г. През 1920 г. е войник в Телеграфния полк в София.


Според неговите спомени, там се запознава с Хр. Смирненски (тогава писар в Управлението на транспорта) и брат му Тома Измирлиев. Станал член е на БКП през 1921 г. Работил е като общински чиновник в София, счетоводител в кооперация. „Освобождение“, книговодител в Италианската банка. Бил е сътрудник на съветското разузнаване в България (1921-1923). През 1925 г. е осъден на 25 г. затвор. След известен престой е освободен през 1929 г. Завършва право и става адвокат.

22_06_2018_agenti_3.jpgАвтор е на две мемоарни книги от 1968 г. и 1988 г. Оставил е архивни материали за дейността на съветското разузнаване в България (1921-1923), за дейността на резидента на съветското разузнаване Христо Боев Петашев, за връзките на съветското разузнаване с комунистическия терорист Коста Янков (организатор на бомбения атентат в църквата „Св. Неделя“) и неговия сподвижник Иван Минков. Ръководил е разузнавачите поручик Радослав Цвятков, Георги Арнаудов, Цено Кандов, Иван Ганчев, поручик Иван Филков. Радослав Габровски е писал за сп. „Маскарад” (излизало в 25 броя между ноември 1922 г. и май 1923 г.) като прикритие за сътрудника на съветското разузнаване Тома Измирлиев и на него самия; за статута на врангелистите в България; за разкриване на проектирания през пролетта на 1922 г. преврат в България, за връзките на съветското разузнаване с организацията СОВНАРОД (Съюз за връщане в родината) в България. В Пътеводител по мемоарните документи за БКП, в архива на Радослав Габровски са запазени схема на първото съветско разузнаване в България (1921-1923) и 21 снимки на сътрудници на това разузнаване в България. Радослав Габровски е треторазряден поет (пише с псевдоним „Интеграл“), който се муши в червените литературни изданията на БКП, представя се за втори помощник на Христо Боев, но след 1930 г. не е твърде търсен от комунистите, защото се е разприказвал повече, отколкото трябва в полицията при разпитите през 1925 г. От брака си с Ана Габровска, Радослав Габровски има един син – Любомир Габровски (1945-2009), който бе журналист в БТА и няколко печатни издания.

22_06_2018_agenti_1.jpgБратът на Христо Смирненски – Тома Измирлиев (1895-1935) вербува разградчанина Радослав Габровски през есента на 1921 г. Според Габровски това станало по препоръка на Коста Янков, но е само едно непроверено твърдение. Журналистическата дейност на Измирлиев е била удобно прикритие, а многобройните му контакти давали възможност той от своя страна да вербува разузнавателна мрежа. Братът на Христо Смирненски изобщо не си губи времето: вербува още поручика от 2-а велосипедна дружина в София Радослав Цветков, чичо си запасния поручик Иван Филков от Русе, запасния майор Иван Станчев от Кюстендил, Георги Арнаудов (който по нареждане на Христо Боев напуска компартията и се внедрява в младежката организация на Демократическата партия), актьора Цено Кандов, келнера Иван Ганчев. Тома Измирлиев изпълнявал ролята на свръзка и с агенти, вербувани за разузнавателната мрежа от Христо Кирилов Ботев (1890-1965). Кой е запасният майор от гвардията Христо Кирилов Ботев? Да, името не е само съвпадение, това е осиновеният син на ген. Кирил Ботев и придобит племенник на поета Христо Ботев. За съветското военно разузнаване работи и Николай Гаврилов, отговорник за комунистическата мрежа в 1-ви и 6-ти пехотни полкове, също поручик Иван Подстриганов. Сред националните предатели е бил и запасният майор Иван Николаев, бивше военно аташе в щабовете на ген. Деникин и ген. Врангел, доверено лице на министър-председателя Александър Стамболийски. Този Иван Николаев често изпълнявал деликатни мисии в чужбина (вкл. по присвояването от Стамболийски на публични средства и препирането им извън България). Сътрудници на резидентурата на съветското разузнаване в България са още Карло Луканов, Петър Коларов, Георги Зуйбаров (адвокат и общински съветник в Самоков), Димитър Гичев, Христо Генчев, Боян Папанчев (1892-1937) – умира в лагер на Далечния изток (СССР) при сталинските чистки по донос на Георги Димитров (за него Папанчев бил троцкистки шпионин), Пенка Атанасова, Тодор Димов. С всички тези агенти е поддържал връзка и Радослав Николов Габровски.

22_06_2018_agenti_2.jpgПредисторията на вербуването на разградчанина Радослав Габровски е следната. През 1921 г. Христо Боев (1896-1968) започва да работи под ръководството на Ян Карлович Берзин – тогава зам.-началник на Регистрационното управление на Червената армия и началник на Военното разузнаване (ГРУ) от 1924 г. до 1937 г. На Боев е възложено да създаде нелегална разузнавателна организация в България. През август 1921 г. той идва в България, с псевдоним „Фьодор Русев“. Преди това сключва брак с австрийската еврейка комунистка Йозефа Колб Енгелберг. За кратко време Христо Боев създава резидентура с широки разклонения, която започва да събира информация от висши правителствени източници, от партийни функционери, парламентаристи, офицери, както и агенти сред белогвардейската емиграция. Завършва военна академия за механизация и моторизация на Съветската армия с диплома на инженер и звание полковник. При сталинските чистки неговият водещ офицер Ян Берзин е арестуван и разстрелян, а Боев е освободен от разузнаването (1938). В България се завръща през 1945 г. и постъпва в Дирекция на Народната милиция, а през периода 1949-1950 г. работи в следствения апарат на ДС. Заедно с вътрешния министър Руси Христозов е един от хората, които са обвинени от Политбюро за извращенията в следствието в края на 40-те години. Боев отговаря на обвиненията с открито писмо до ЦК на БКП, в което протестира срещу намесата на съветските съветници в работата на следствието. В периода 1949-1952 г. е началник на Външнополитическо разузнаване, като до 1956 г. е и заместник-министър на вътрешните работи. Получава военно звание генерал-лейтенант. Сочен е за човека, извършил същинското изграждане на разузнаването по съветски образец. През периода 1947-1949 е шарже д’афер в Англия, откъдето е обявен за персона нонграта. Посланик е в ГДР и Полша, а от 1960 до 1962 г. в Япония. През 1962 г. е наказан със снемане от партийна и държавна работа, пенсиониран и оставен в забвение. Нелегалната му дейност е призната от Кремъл, чак през 1967 г. когато е награден с орден „Ленин“. Посмъртно е награден с орден „Георги Димитров“ (1969).

В историята на случая с Радослав Габровски се намесва и фигурата на родения в Шумен, но с разградски корени Соломон Лазаров Голдщайн (за него вече съм писал във вестника). През 1922-1924 той служил в качеството си на кадрови началник на съветската мисия в австрийската столица Виена. В периода 1922-1924 г. формално е ръководител на съветската легация във Виена, а иначе е представител на Коминтерна за Балканите и ръководител на съветската агентура там (вкл. и България).

Радослав Габровски, заедно със споменатия бивш летец Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) има участие и във вербуването за разградчанина и също бивш летец Стефан Зорзанов (1890-1925) за каузата на червения терор в България, а това коства живота на последния. В спомените си Радослав Габровски упоменава как е превозвал руски револвери с изтрити номера през Черно море още от 1922 г. През 1924 г. в България на разположение на нелегалната Военната организация на БКП имало 800 винтовки, 500 пистолета, 500 ръчни гранати, 150 кг взрив. На тайни складове се намирали 1600 винтовки, 200 пистолета, 25 картечници, 2000 ръчни гранати, тонове взривни материали (Лурье, В. М. ГРУ: дела и люди, СПб., 2002)..

Тук искам да спомена и Станко (Станимир) Неделчев Сапунов (на руски Станко Неделчевич Сапунов). Роден е на 23 януари 1880 г. в Разград. Член на БРСДП от 1897 г. От 1897 до 1904 г. е секретар на общоградската партийна организация в Разград. През 1904 г. Станко Сапунов емигрирал в Англия и станал член на тамошната клетка на Руската СДРП (болшевики) през 1907 година. От 1917 г. заживял в Петроград – Съветска Русия. Там организирал една от първите български национални комунистически групи, чийто лидери са Станко Сапунов, Михаил Антонов, Иван Начев, Петър Захариев, Иван Хаджииванов. С. Сапунов, споменатият по-горе Хр. Боев и други активисти развиват кипяща дейност за мобилизация на българите, живеещи в Русия на страната на Червената армия. През 1919 г. става член на ЦК на българските комунистически групи в Русия. От 1919 до 1921 г. е бил на нелегална работа в Балканите. Това става основание да бъде назначен за секретар на представителството на БКП в Изпълнителни комитет на Комунистическия интернационал (Коминтерна) през 1921 г. Той е едва ли не най-стария член на комунистическата емиграция в Съветска Русия. Случайни фигури не могат да заемат този пост. Отива и в България, където от 1919 до 1920 г. чете редица доклади пред българските комунисти за положението в съветската страна. С писмо до Г. Димитров от 1923 г. Станко Сапунов го уведомява, че някои българи, пристигнали в Москва, не са упълномощени за това от ЦК на БКП. Чрез секретаря на нашето представителство в ИККИ Станко Сапунов, летецът Христо Паков получава задача да подготви група от български летци, които да заминат в България и окажат помощ на въстаниците от Септемврийското въстание. Подготвя се един авиационен отряд от седем души летци със седем бомбардировъчни и разузнавателни самолета. Изготвя се специален план за оказване помощ на въстанието.

Ето и една телеграма от Г. Димитров до С. Сапунов: „ДО СТАНКО САПУНОВ — МОСКВА Виена, 29 април 1924 г. Драги Сапунов, Сумите получих заедно с писмото ти. Генчев ще изпрати сумите по предназначение. Ще ме абонираш за петроградската „Звезда“ само засега. Много поздрави! Твой Георги“.

След Петия конгрес (1924) на Коминтерна е имал жилище недалеч от хотел „Метропол“ в Москва, близо до Кузнецкия мост. Бил е женен за финландска комунистка на име Александра. По този начин Станко Сапунов намалява разстоянието между рекичката Бели Лом и Финландския залив (2700 км.) на нула и се ражда дъщеря Зина Сапунова. След това Станко е работил като старши референт по делата на БКП в Коминтерна, заедно с Васил Коларов. Помагал за устройването в Москва на българските комунисти, избягали в СССР. Станко Сапунов посрещнал през 1925 г. избягалия с други бегълци Петър Панчевски (1902-1982), който по-късно станал единственият българин - генерал от Червената армия.

Жената на известния финландски комунист Ото Куусинен (1881-1964) – Айно Куусинен (1886-1970) им гостувала на 31.12.1937 г. за новогодишния празник. Тя била по това време сътрудничка на легендарния разузнавач Рихард Зорге. Имало и друга гостенка - млада и красива балерина. Посрещнали новата година твърде тъжни, със сълзи на очите, защото предчувствали бъдещата трагедия в техните съдби. Станко особено много плакал за изчезналите свои другари. Все пак под ударите на кремълските камбани се чукнали със шампанско и си пожелали успех през новата 1938 г. Така е в живота – едни разградчани празнуват Нова година до църквата „Св. Никола“ или до джамията „Ибрахим паша“, а други до Кремълските стени...

Вторият вариант обаче не е бил много здравословен. Айно Куусинен е арестувана на 1 януари 1938 г., а Станко бил арестуван на 3 ноември 1938 г. Видният комунист Ото Куусинен изобщо не се застъпил за съпругата си. Страхувал се за поста си по това време – секретар на Изпълкома на Коминтерна. Станко Сапунов бил осъден на 15 години в ИТЛ (Изправителен трудов лагер). За него пък не си мръднал и пръста Васил Коларов, който между другото е виновен за трагичната съдба на много българи, живеещи в СССР. През май 1939 г. Айно Куусинен се срещнала отново с разградчанина Станко, но този път в лагера Котлас (Карелия, Архангелска област). Станко се опитал да я ободри с надеждата, че скоро ще се върнат вкъщи. Това естествено не е станало. Станко Сапунов бил преместен в друг лагер – Кочмес (Коми), а след това в Абез (Коми). Ето какво пише А. Куусинен: „През декември 1946 г., след като се освободих, отидох да видя Сапунов в Москва. Станко не беше там. Г-жа Сапунова ми показа телеграмата, изпратена от съпруга ѝ от Абез през декември 1941 г. - той съобщaвa, че се прибира вкъщи. След това не чула нищо за съпруга си, макар че винаги ходела в НКВД, за да разбере за него. И едва сега, през 1946 г., дошло официалното съобщение, че Сапунов умира в Саратов и посмъртно е реабилитиран. Все още не мога да се отърва от съмнението, че Сапунов не е стигнал до Саратов, а е починал през декември 1941 г. Тогава на гара Кошва, току-що открита по линията Колас–Воркута, имаше силно задръстване, а сред пътниците пламна епидемия от дизентерия. Във влаковете пристигаха затворници от различни лагери, подходящи за фронта, както и тези, които са си писали с Троцки. В малкия Кошва всички бяха поставени под карантина, но там нямаше болница, нямаше и достатъчно храна. РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ЕПИДЕМИЯТА БЕШЕ СПРЯНО ПО УДИВИТЕЛЕН НАЧИН: ПО ПОРЪЧКА ОТ МОСКВА ВСИЧКИ БОЛНИ БЯХА ЗАСТРЕЛЯНИ. Мисля, че сред тях може да бъде и Сапунов.“ (Куусинен А., Господь низвергает своих ангелов : Воспоминания, 1919 - 1965, Петрозаводск: Карелия, 1991.)

На 5 май 1942 г. с постановление на НКВД делото срещу Станко Сапунов е прекратено. Той умира според официалните сведения на 7 май 1942 г. в Саратовския затвор. Посмъртно е реабилитиран по съобщение от Съветското посолство в България, 10 октомври 1958 г.

Друг сътрудник на съветското разузнаване е Яким Христов Камбуров. Роден е на 01.08. 1900 г. в с. Побит камък. Член е на БКП от 1920 г. Избягал в СССР през 1923 г. Член на ВКП (болшевики) от 1923 г. Станал комендант на ВНИИОХ (Всесоюзный научно-исследовательский институт овощного хозяйства). Кой става комендант, ако не е от службите? Арестуван е на 17 ноември 1937 г. Осъден е на 5 години ИТЛ (Изправителен трудов лагер). Завърнал се в България през 1950 г.

Доказано е, че 3 милиарда долара са изпратени от Москва и Коминтерна към българските комунисти за подготовка на конспирации и терористични актове. Парите, които идват от съветската столица са опръскали с кръв българската държава и гражданите й. Това сочи историкът доц. Лъчезар Стоянов, който е изследвал архивите в Москва. Тези пари са кървави, с тях е направен и атентатът в „Св. Неделя“, поръчан от Москва, посочва историкът. Той стига до архивите на Коминтерна по времето на Борис Елцин, когато има отваряне към истината. Доц. Стоянов е категоричен, че Коминтернът е бил централата на комунистическия тероризъм. От своя страна, ето какво пише Антон Тодоров: „Българите - сътрудници на съветското военно разузнаване, са цял легион. Запознаването с фактите за тяхната предателска дейност предизвиква единствено погнуса, а това, че повечето от тях са напълно неизвестни за българите, трябва да се промени. Нужен ни е паноптикум на националните предатели и местни руснаци, които са нанесли през годините ужасни рани по снагата на българската нация и държава. За да не се забравят престъпленията им, защото днес по парадоксален начин се възражда тенденцията тяхното предателство да бъде наричано „интернационализъм“, „антифашизъм“ и все такива изопачени понятия, целта на които е измамата да продължи“.


Проф. Пламен РАДЕВ


Радослав Габровски


Снимка от 1945 г. Отляво надясно: Пепа (Йозефа), съпругата на Хр. Боев; Хелда (дъщерята на Хр. Боев); Ани (съпругата на Радослав Габровски); в количката е Любомир (син на Ани и Радослав Габровски); Христо Боев; Радослав Габровски.


Атентатът от 16 април 1925 година в църквата „Света Неделя“ е най-кървавият в нашата история, пък и в световната до атаката на Световния търговски център на 11 септември 2001 г. От взрива в катедралата загиват над 200 души, ранените са над 500. Сред убитите са 13 генерали – повече, отколкото във всички войни, водени от България; десетки офицери, кметът на София, общественици, граждани, сред които жени и деца. Атентатът е дело на български комунисти под диктовката на Москва. За повечето от тях по-късно става ясно, че са били активни агенти на съветското разузнаване. Повечето от извършителите и организаторите са заловени и осъдени на смърт, двама се самоубиват при преследване, някои успяват да избягат и намират убеждение в Съветския съюз.