Търсене

Начало История Почитаме ли и загиналите от болестите и раните си наши сънародници през Първата световна война?
Почитаме ли и загиналите от болестите и раните си наши сънародници през Първата световна война?
27 June 2018

Отбелязването на 100-годишнината от войните за единение на българските земи с благородната инициатива за поставянето на нови и реставрирането на стари паметни знаци на загиналите във войните позволи да се актуализират много от досега известните данни с привличането на непознати или забравени източници. Дано тази инициатива да не отшуми, да заглъхне с времето си.

И както винаги, има едно голямо „НО“!

27_06_2018_voini.jpg

В редица селища не само в Североизточна България, а и в цялата ни страна, са издигнати къде скромни, къде по-импозантни паметници и паметни знаци и са изписани имената на загиналите във войните български воини. Познати като „войнишките паметници“, те съществуват в почти всяко населено място. И прави впечатление, че още в ония далечни години, когато са поставяни, на тях фигурират основно имената на загиналите на бойното поле. Редки изключения, разбира се, има от това неписано правило, когато по-настойчивите инициативни комитети налагат включването и на други имена на свои съграждани и съселяни, на загинали в други войни и сражения, или на починалите ранени и на починалите от различни болести.

27_06_2018_pocit.jpgПрез Първата световна война България води тежки сражения на няколко фронта. Стратегически много са важни боевете в Североизточните български земи, в Добруджа, през 1916 г. Многобройни са жертвите, които дават българските части в Добричката и Тутраканската операции. Сред загиналите са основно жители от целия регион, които са свикани под бойните знамена. Има и многобройни жертви и сред цивилното население, особено от селищата, през които преминава ураганът на войната. Допълнително са жертвите и сред военните, и сред цивилното население, причинени от върлуващите епидемични болести, като коремен тиф и холерата. Приблизително трима от всеки десет ранени в сраженията, почиват в резултат на раните си след постъпване на лечение в полевите лазарети или в болниците в тила. Въпреки добрата за времето си военна отчетност и статистика, малко от техните имена достигат до съвременниците ни. А и те са онази рядко срещана група във възпоменателните паметници или паметни знаци и плочи.

Територията и православното население на днешните Русенска, Разградска, Силистренска, Търговищка области през войните са в диоцеза на Доростолско-Червенската митрополия. В Русе са съсредоточени и най-крупните болнични заведения, в които постъпват за лечение мнозинството от ранените в най-ожесточените военни действия. Тук са и погребани много от починалите военнослужещи, които не са транспортирани до родните им места. И регистрите на митрополитския катедрален храм „Св. Троица“ са съхранили за паметта на поколенията имената на починалите, вярно в Русе, но достойни синове от цяла България и, разбира се, мнозина от Разградски регион. Пак ще повторя, ПОЧИНАЛИ в резултат на раните си, получени на бойното поле или в резултат на различни болести. Срамота е, че десетки от тях са забравени! Не са споменати нито в местните истории, нито имената им не фигурират в надписите във войнишките паметници. Игнорирани и забравени, заличени от паметта ни, те все пак дават живота си за добруването на България. Затова си позволявам по-долу за изброя без излишни коментари имената на жителите от Разградско, които съзнателно или не, но отсъстват от мемориалните знаци на паметта ни. Или поне да допълня някои празнини във фактологията и сведенията, които са убегнали от местните историци, краеведи, проучватели. И поради тази причина се обръщам към аудиторията и редакцията на разградския вестник „Екип 7“, поне да ги сведат до знанието на съответните структури и институции. Така, както направиха това структурите в Русе на офицерите от резерва и запаса за новоизградения мемориал на загиналите и починалите във войните. Дано, наистина дано, имената на достойните български чада, не бъдат забравени! Ще се лаская, ако изброените по-долу извлечения от регистъра на храма „Св. Троица“ - Русе допълнят историята ни. Предавам ги в азбучен ред, без коментари, а само с посочване на родните им места, възраст, дата на умиране и воински чин.


Починали в резултат от раните си и от епидемични заболявания български военнослужещи от Разградско през периода 1915-1918 г.


Васил М. Кабакчиев – редник, починал на 11 октомври 1918 г. на 25 години, от с. Черешево, Кубратско, тогава Разградска област.

Величко Недев – редник, починал на 9 февруари 1918 г., на 45 години, от с. Тетово, Кубратско, тогава в Разградска област.

Иван Друмев Атанасов - редник, починал на 14.10.1918 на 36-год. възраст, от с. Каракоджилар (МЗ № 3775/обн. 07.12.1934 г. – преименуване на с. Кара коджалар, в с. Сушево, общ. Завет, Разградско).

Лало Цветков Лазаров - редник, починал на 12.10.1917 на 23-год. възраст, от с. Караач, дн. с. Брестовене, общ. Завет, Разградско.

Марин Друмев Маринов – редник, починал на 11 октомври 1918 г. на 31-годишна възраст, от с. Сеново, Разградско.

Неделчо Енев – редник, починал на 13 май 1917 г. на 18-годишна връзка, от с. Костанденец, Разградска област.

Петко Иванов Димов – редник, починал на 21.10.1917 г. от с. Каракоджилар (МЗ № 3775/обн. 07.12.1934 г. – преименува с. преименува с. Кара коджалар в Сушево, общ. Завет, Разградско).

Ради Радев Минчев - редник, починал на 14 октомври 1918 г. на 30 годишна възраст, от с. Гюзелдже алан, днес с. Каменово, община Кубрат, Разградско.

Ради Стоянов Радев – редник, починал на 3 октомври 1918 г. на 23 години, от Тетово, тогава Разградско

Стоян Георгиев Стоянов – редник, починал на 17 октомври 1918 г. на 44-годишна възраст, от с. Кьосе абди, дн. с. Райнино, община Исперих, Разградска област.

Тонко Великов Тончев - редник, починал на 11.10.1917 на 43-год. възраст от с. Юпер, община Кубрат, Разградско.

Яким Колев Велков – редник, починал на 24 юни 1917 г. на 32 години, от с. Черешово, Кубратско, тогава в Разградска област.


Един разширен анализ на възрастовия сегмент на погребаните, с уточнение на числеността им за региона, който тогава обхваща Доростолска и Червенска митрополия и включващ Разградско, с времевия период на настъпилата кончина, дава любопитни изводи. Почиват предимно млади хора, почти младежи и то във времето, когато се разпространяват епидемиите. По-възрастният състав на починалите съвпада с периодите на активни бойни действия.

В основата за сравнение и съпоставки на публикувания тук списък, а и на целия регистър, следва да се ползват съхраняваните в Държавния военноисторически архив в гр. В. Търново (ДВИА) списъци, изготвени през 30-те години на 20 век от отделението "Военни музеи, паметници и гробове" при Министерство на войната със съдействието на Щаба на действащата армия и общинските управления. Изключително удобство, улесняващо значително ползването, е цифровизацията им от ГУ на Държавна агенция "Архиви" при МС през 2012-2013 г.

Сравняването на различните списъци показва, че съществуват случаи на несъвпадения на дати (с разлика от няколко дни до няколко месеца), на военни части, на причини за смъртта и погребението. В тях още при съставянето им са допуснати непълноти по различни причини - изчезнали безследно през войните, завърнали се по-късно считани дотогава за безследно изчезнали, лекувани в различни болници или заловени в плен и смятани за убити, грешки и т.н. Към тях трябва да прибавим жертвите от другите редовни армейски части, в които служат жители от Североизточна България.

Регистърът, който издирих в архива на Русенската митрополия, посочва общо 479 човека, починали, опяти и погребани в гробищния парк - т. нар. Крайненско гробище, обгрижвано от свещеника Христо К. Попов, който е извършил опелата. Повечето от половината са чужди военнопленници. Това дава още веднъж повод за много други изводи и бележки.

Остава да се надявам, че посочените дотук имена на починали жители от региона ще бъдат съпоставени със сведенията, изписани на мемориалните знаци, ще се използват от специалистите и краеведите за запазване паметта за историческото ни минало.


Красимир Г. КЪНЧЕВ



Сред най-кръвопролитните сражения през Първата световна война е битката за Тутракан. Свободата на Тутракан и освобождаването на Южна Добруджа са извоювани с цената на 1764 загинали български бойци, голяма част от тях са от дислоцирания в Разград 19-ти пехотен полк, в който служат мъжете от района.

Полкът е в състава на Четвърта преславска дивизия и официалното му име по това време е 19-ти Шуменски полк, оттам в някои източници се говори за „Шуменци“, но всъщност става дума за полка, който винаги си е бил в Разград и в него са служили мъжете от района. Дори в по-нови времена мотострелковото поделение в Разград, което бе разформировано преди петнадесетина години, така и до последно си се наричаше от населението – 19-ти пехотен полк. На снимката: част от състава на 19-ти пехотен полк на лагер край село Топчии преди боевете за Тутракан през 1916 година.



Преди две години бе основно подновен паметникът в Осенец. Във войните за национално освобождение и обединение от това село са участвали 600 мъже, 106 от тях за загинали, като от тях пък само на Добруджанския фронт през 1916 година са дали живота си 52 души.