Търсене

Начало Оживление "Барбизонец" живее и твори край Разград
"Барбизонец" живее и твори край Разград
09 July 2018

Художникът Данаил Цонев е един от най-известните творци в нашия град. Преди време даже време бе председател на Представителството на разградските художници към СБЖ, но както той сам се шегува „По едно време намаляха, че даже се и свършиха приходите на групата ни, та като нямаше повече мераклии за тая „престижна“ длъжност, кого, кого да изберат колегите, спряха се на мен“.


09_07_2018_conev.jpgИнак е известен и като единия от двамата основатели /с Петко Марков/ на „Лозарската школа в разградската живопис“ - в смисъл, че когато трябваше да освободи държавното си жилище в квартал „Орел“, той се пренесе в сглобяемата си къщичка в Стражецките лозя и се сля с природата.

Източникът му на приходи за живеене и рисуване е на 200-300 метра, та из града се мярка само по някой път с велосипеда си, за да напазарува нещо за собствената си прехрана и за прехраната на фауната /във вид на котки и кучета/ около себе си. С две думи, стана нещо като Робинзон и корабокрушенец, особено след като Петкан /Петко/ слезе отново при племето си.

Наистина, по различни причини, дълго време не бяхме го виждали, та тия дни, лечката-полечката, право по пътечката с патеричката, отидохме да го нагледаме с обичайния поздрав „Здравей, стари приятелю, как си, добре ли я караш?“, на което той, за наша изненада, не отговори „Карам я някак си!“, а „Как да я карам?! Рисувам!“. По-нататък пресъздаваме нашия дружески разговор, който само условно може да се нарече „интервю“.

- Данаиле, освен като „отшелник“, ти днес си известен и като единствения представител на „Силовия бизнес“ сред художническото съсловие в нашия град!

- В какъв смисъл?

- В смисъл, че си „бодигард“.

- Бе, какъв бодигард съм!? Аз съм си един обикновен пазач… Е, добре, де, за да звучи по-авторитетно, нека да съм „портигард“. И да ти кажа, не се оплаквам. Два-три дена /или нощи/ съм такъв, а после пак два-три дена или нощи съм си художник. Със земеделие се занимавам, имам овошки - вишни, череши, ябълки, праскови, садя си сам лук, домати, пипер, боб… Лозе с „гъркиня“ имам, че и хубаво вино правя… По едно време и кокошки си имах и си пържех яйцата направо от полога, ама с тях се разделих по обективни причини. С две думи - шапка

на тояга! Водя, значи, природосъобразен начин на живот. В този смисъл съм нещо като следовник на Барбизонската школа./Б.а. Барбизонската школа е романтично художествено течение във Франция от 1830 до 1870 г. Носи името на градчето Барбизон, близо до гората Фонтебло, където творците се събирали и имали за свой основен обект на изобразяване природата около себе си./

- И не си ли самотен?

- Не знам, дали тъй трябва, но общо взето творците по принцип са самотни и я търсят тази самота! Като пазач нощем наистина съм самотен и дълга е нощта, но тук съм сред цветята, разцъфтелите, отрупаните с плод или обагрените от есента дървета, художникът не може да бъде самотен в това обкръжение! Рисувам си ги, цветя рисувам много и всеки ден съм между тях и душата ми се радва! Светът е красив, обаче трябва да можеш да го видиш, да почустваш тази красота и да я интерпретираш през собственото си преживяване на платното.

- Ти вече си човек, явно, от духовния свят, но аз идвам от материалния. Ако „духовете“ ми прошепнат някакво стихотворение, на мене ми трябват една химикалка и лист. Ако стихотворението стане – стане, ако - не, късам листа и на другия ден си пиша друго стихотворение. На тебе и колегите ти ви трябват статив, палитра, четки, бои, рамка, платно, грунд, ателие, време за рисуване и време за замазване на нарисуваното и за започване от начало. Следователно, и пари са ви необходими?

- Тука вече ме хвана в крачка и наистина вече трябва да ти отговоря „Карам я някак си!“. Особено, след като баща ми почина и майка ми се разболя. Но, ето, виж ми статива, който също е природосъобразен /Б.а. Стативът е клон от дърво с три разклонения и става за триножник/. Но ти пропускаш най-важното и в двата случая – първо трябват талант, вдъхновение и съдбовната орис, която прави поета - поет, художника – художник, а шофьора - шофьор. Лично аз се чудя от дете, как някои от съучениците ми се ровеха из моторите, нещо непонятно за мене. На някои да станат шофьори им беше от Бога дадено, но с масовизацията на автомобилостроенето и професията им стана масова, което не означава, че всеки, който кара кола е шофьор. Както е при нас - художниците, макар да е по-трудно, и при вас – поетите, което се оказва от лесно – по-лесно! Инак на мене също ми трябва молив и лист, за да си скицирам бъдещата картина, но процесът на творчеството при нас започва точно там, където при вас свършва, макар не винаги и не при всекиго да не е сигурно, дали въобще е започвал.

- Контрирам веднага! Има и още един, много важен момент. На артистите, за да се почустват артисти, им трябват зрители, на поетите и писателите – читатели, на певците и музикантите –публика, на художниците – изложби и хора, които да видят творбите им…

- Аз пък няма да те контрирам! На всичките изброени им трябва и някаква подкрепа и надежда, че някой ден, а не непременно сега, някой ще ги види, чуе и разбере… Аз не съм с претенциите за безсмъртие, рисувам, защото така е решила съдбата и това е моето щастие в тоя живот. С липсата на изложби и зрители цикълът остава незавършен, но в неромантичните ни времена трябва ли да почна да правя татуировки или да рисувам „Креватна живопис“, само и само, защото и на мене ми се живее по-добре!?... Няма да си кривя душата – и аз продавам от време на време по някоя картинка за 50, 100 или 150 лева, за ежедневни разходи, но това, всъщност, е житейски компромис за оцеляване…

- Не е редно в интервю да говоря за себе си, но ще споделя с тебе такъв случай: мой познат непознат поиска да си купи новата ми книга за театъра. Обяснявам му, че тя не е със стихове, а е история, а той пряко ми отговаря „Пука ми, за какво е! Аз имам всичките ти стихосбирки - от първата до последната с твой автограф и нито една не съм чел!“.

- Ами нали точно това ти говорех! Ти се надяваш, че някой негов син или внук ще те прочете, той се надява, че, може би, все пак, ще те сметнат някога за велик поет и ще изкара някой лев от стихосбирките ти… И аз на това се надявам, разбира се, колкото и да живееш бедно, а да се надяваш на признание тогава, когато те няма, да се смята хем за грандоманщина, хем за пълна глупащина. Лошото е, че не можем сега да си изкарваме хляба с това, което искрено правим. Наистина завиждам на шофьорите и водопроводчиците, защото и при тях талант трябва, за да са такива, ако не са станали шофьори и водопроводчици само от зор, но те наистина са необходими на хората. Плащаш им, те ти извършват услугата… За мен и за теб за какво да си дават парите, щом не сме им необходими!

Разговорът ни с Данаил Цонев продължи още дълго, но вече в областта на националната и общинската културна политика. Стигна дотам, че разградските културни ръководители никой не ги познава и няма с какво, че вече в Разград не се правят годишни изложби, галерията не откупува картини на местни творци и фондът й от местни художници е със 100-годишна давност…. Че ни гостуват галеристи, на които нашите галеристи гостуват после, а за пленерите в страната и чужбина си имаме щатни пленеристи…. Че художникът от Хлебарово Борис Цаков, досущ като Светлин Русев почина преди рождения си ден и преди да навърши същите години и не можа да намери зала за последната си изложба … Че сума ти разградски художници си отидоха от тоя свят, сякаш в тоя град никога не са били! И прочее, и прочее. Но това не са теми, които трябва да публикуваме във вестника, въпреки върховната свобода на свободата на словото.

И не трябва! Темата ни предварително бе определена като „Един художник в лоното на природата” и всичко друго вече е извън нея.

Може би по съпътстващите теми ще отворим дума друг път. И трябва!

Дулинко ДУЛЕВ