Търсене

Начало История Как французите виждат и описват Разград и Делиормана преди 5-6 века
Как французите виждат и описват Разград и Делиормана преди 5-6 века
25 July 2018

Погълнати от проблемите на съвремието, в преклонение предимно пред Русия и ролята ѝ за възстановяване на българската държавност, пропускаме и дори игнорираме интереса на една от най-великите сили на късното Средновековие, възроден отново днес с нови измерения на историята, интересът на Френската империя, на Френската република, или изобщо на Франция.


Интерес, породен от срещата на две култури с различен път в историческото си развитие, в страни, разположени почти в най-източната и най-западната граници на Европа. Страни и народи, макар и с различен принос, но еднакво представени в семейството на европейската цивилизация, в европейската геополитическа структура.

25_07_2018_francuzi-1.jpgЩе се опитам, макар и твърде общо, да скицирам и очертая френските интереси и проникването на френската политика към българските земи в периода на османското владичество. При това още тук трябва да подчертая, че базата за един такъв научно-популярен очерк, са публикуваните спомени, пътеписи, релации, разузнавателни сводки, търговски документи в периодичните и специализираните издания, както дори и в електронни сайтове, до които днес всеки що-годе просветен български читател има достъп и възможност за прочит. Така че „не преоткривам колелото“, а само ще си позволя да насоча интересуващите се към тези източници и ще предложа, без да натрапвам и налагам, моя гледна точка и един по-нов прочит на съдържащите се в тях сведения.

Съвсем не бе случайно, че появата в 1975 г. на том I от серията „Чужди пътеписи за Балканите започна с най-старите пътеписи от чужденци за нас, с френските пътеписи XV – XVIII век. Съставени под редакцията и бележките на един от най-видните османисти у нас, проф. Бистра Цветкова, с тях се положи и изучаването на българската история през времето на османското владичество, чрез сведенията от т. нар. „наративни източници“. Ще напомня изнесените факти и събития от тези източници за историята на Североизточните български земи и най-вече за Разградския регион.

25_07_2018_francuzi-2.jpgЧуждите пътеписи добавят към официалните сведения от османските източници и оскъдните писмени извори на балканските народи непосредствени свидетелства на очевидци за характера на османската власт в Европейския Югоизток и положението на поставените в подчинение балкански народи. Те имат предимството, че достоверността им не е замъглена от класова предубеденост и религиозно-народностна нетърпимост.

Пътеписите правдиво и неподправено показват как гледа тогавашна Европа, Европа на Ренесанса и хуманизма, на първите буржоазни революции на укрепналите национални държави, как гледат на Османската феодална империя и нейните институции и на покорените от тях народи. Освен това в плановете на Европа за разгром на Османската империя, за подялба на владенията и териториите й след края на XVI век насетне трайно място заемат освободителните движения на покорените народи на Балканите, а вниманието на пътешествениците се насочва борбите на угнетените. Още първите източници споменават и за най-ранните опити за непокорство и бунтове.

Осемнадесети век е времето на най-активното проникване на френската политика и икономически интереси в османската империя. До Френската буржоазна революция вносно-износната търговия на Франция с Турция се увеличава близо четири пъти. Много от пътеписите и дипломатическите донесения от този период са наситени с икономически, политически, демографски данни, имат информаторски характер. Те се отличават с внимателни наблюдения и задълбочен анализ, обективно отразяват застоя и упадъка на империята, необходимостта от нейното реформиране. Целта на френската политика е да проправи пътя за проникване на френските капитали и за овладяването на местните пазари.

25_07_2018_francuzi-3.jpgПървите свидетелства, в които се срещат данни за Лудогорието и Разградско са бележките на доверения съветник и шамбелан на принц Филип III Бургундски-Добрия, Валеран дьо Ваврен от 1445 г. Той се изявява особено във връзка със събитията около подготовката на съюзен християнски флот в помощ на втория противотурски поход през 1444 г. начело с полско-унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Ян Хуниади.

Четирите бургундски галери в този флот под неговата команда в ранното лято се отравят към Леванта, следвайки папския и венециански флот, ръководени от кардинал Франческо Кондолмиери. Те не успяват да попречат на османската армия да се прехвърли от Анадол в Европа, след което същата се насочва срещу кръстоносната армия, идеща през Българското Подунавие към Варна. След известната като „Битка на народите при Варна на 10. XI.1444 г. Валеран дьо Ваврен отплава с бургундските кораби към Дунава за да провери съдбата на Владислав III Ягело. През пролетта на 1445 г., с флотата си, придружен от унгарци, освободени от турски плен, и бургундски благородници потегля по Черно море към дунавското устие. С пристигането си в пристанището на Килия (Ликостомо) мисията на бургундците се променя. Обединени сили на Ваврен с власите и с унгарските освободени пленници изпращат пратеничество в Унгария и приканват Ян Хуниади за нови противотурски действия. В края на юли 1445 г. бургундският флот, подпомогнат от власите, атакува Силистра, овладява Тутракан, Гюргево и Русе, отбранявани от османски гарнизони. Спомените отбелязват например подробности за овладяването на Тутракан /благодарение на опожаряването на дървените отбранителни кули/ след което турците са избити. В района пък са открити подземни хамбари. Любопитно е описанието на съхраняваните от населението от тези места зърнени храни, както и начинът за откриването им:

По тия места изкопават ями в земята като цистерни, в които слагат жито, овес и всякакви зърнени храни. После покриват ямите с големи камъни. На утрото, след като през нощта бе толкова мъглива, земята над ямите не бе влажна. По този белег бяха открити подземните хамбари на селото при укреплението Тюркан /Тутракан/. Там имаше жито, бакла и грах, които бяха добре дошли за корабите. Те всички се снабдиха с това и за всеки това бе сякаш манна, паднала от небето“.

След Тутракан кръстоносците, подпомагани от власите, прилагат същата тактика при превземането на много по-силно укрепената крепост Жоржиу (Гюргево). Същата съдба споделя и крепостта на Русикоа, дн. Русе. Въпреки че турците сами подпалват кастела и бягат в посока на Разград, бургундците на Ваврен (самият той лежи тежко болен на галерата си), организират преследване и последва първото организирано преселване на местно население от североизточните български земи и Лудогорието отвъд р. Дунав, във Влашко. И както признава летописецът, дори само това да са свършили кръстоносците, все пак е първа проява на организирана съпротива срещу османците, извършена от населението в района между Русе и Разград.

Като се пръсна из страната вестта как нашите хора побеждаваха неверниците, християните, живеещи в България, се пробудиха, сговориха се и заявиха, че не желаят повече да понасят турското господство. Решиха и натовариха на коли и каруци всичките си имущества, жени и деца, като отведоха целия си добитък с тях, за да се предадат на господаря на Влахия и на тези от галерите, на които изглеждаше, че те са достатъчни, за да окажат отпор на турците, пребиваващи там. Споменатите български християни уведомиха за пристигането си господаря на Влахия и кардинала, като молеха в името на бога да ги приемат. Но турците, които узнали, че споменатите българи са се разбунтували, ги преследваха с около 800-1000 души.

Откриха ги на една левга от района до Росико, където ги обсадиха на един хълм. Узнал истината за това, господарят на Влахия нареди конете да преплуват реката и мина с 4000 души, за да подпомогне обсадените. Турците не чакаха повече и щом узнаха за идването му с такава сила, избягаха кой как може. А споменатите българи се предадоха на господаря на Влахия, като го молеха смирено да благоволи да подпомогне преминаването им през Дунава и да им даде или увеличи в страната си място за живеене. Тогава господарят на Влахия, който имаше голяма и просторна страна, слабо населена в някои гранични райони, удовлетвори на драго сърце искането им, като ги прие свободно за свои хора. Заведе ги в Росико. После споменатият влашки господар поиска от кардинала и господин Ваврен да благоволят да го подпомогнат да прехвърли тези български християни отвъд реката Дунав, за да ги постави в страната си извън опасност. Три дни и три нощи ги прекарваха, понеже бяха 12 000 души, мъже, жени и деца, извън багажа и добитъка…, когато всички преминаха реката,

влашкият господар изрази доволството си, че е овладял толкова многоброен народ, и казваше, че българският народ се състои от много храбри люде.

Благодари много на кардинала и на господин Ваврен за добрините, които са му направили, казвайки, че дори тази армия на вседържителя и на бургундския принц да не бе извършила нищо друго при това пътуване, освен да спаси 11000-12 000 християни и да ги изтръгне от опасност и от ръцете на сарацините, това му се вижда много голямо дело“.

Спомените на Ваврен, преразказани от историографа Жан (Жул) дьо Ваврен, негов вуйчо и автор на многобройни исторически трудове, дават многобройни сведения за първите борби на българите, на власи и унгарци срещу турците, разказва се с повече подробности и внимание за влашкия владетел Влад Дракул и след това за флотската експедиция по Черно море и Дунава.

Едва след близо 150 години е регистриран нов френски източник за нашите земи. След продължителните войни, независимо от турската загуба при Лепанто, Франция е с отслабено политическо влияние в Изтока и в Османската империя.

През 1574 г. към Цариград се отправя мисията на Масио, секретар на френския посланик в Турция, Франсоа дьо Ноай. Пратеничеството се прехвърля по море от Венеция в Дубровник, откъдето започва мъчително пътуване през Нови пазар за Ниш и София. В пратеничеството е включен и младият, но знатен парижанин Пиер Лескалопие, който наскоро завършва право в университета на Падуа и се готви за висока държавно-административна кариера.

Френската мисия се придвижва през българските земи в края на март и началото на април 1574 г. До 1 юни с. г. П. Ласкалопие пребивава в Цариград, на връщане минава през Източна Тракия и Източния Балкан. Като преминават Дунава при Русе, Лескалопие и неговите спътници се завръщат обратно през Трансилвания, Унгария, Германия и Италия. Смята се, че посоченото пратеничество и главно П. Лескалопие са натоварени със специална политическа мисия. Поради религиозните войни Франция изгубва предишния си престиж в Средиземноморието и влиянието й върху Портата е намалено. Стремежът й да укрепи това влияние съвпада със стремежите на османската власт, сериозно засегната от поражението при Лепанто, да затвърди политическите си връзки с Европа с оглед евентуален реванш срещу неприятелските средиземноморски сили - Испания и италианските морски републики.

За отбелязване в ръкописа от пътуването на Лескалопие през земите и селищата в Североизточна България е това, че в тях преобладава изключително християнското население, въпреки значителното обезлюдяване на региона в резултат на междуособиците и размириците, царящи по това време в Османската империя. Личи и започващото притеснение на християните от исляма, а църковните камбани отсъстват и са заменени от клепала.

..На 12-и [юни 1574] - в Конак (дн. едноименно селище в Поповска община), село на православни християни-българи, до което се стига по планински, но приятни пътища. Във всички тия села и по-нататък чак до Трансилвания не бяха посмели да сложат камбани на черквите. Те си служат само с големи бронзови парчета, увиснали във въздуха, по които удрят с чукове, за да [вдигат] шум и да събират народа...

На 15-и [юни 1574] ние дадохме пак почивка там /в Русе, след като са пътували от Разград и района – б.р./ на нашите коне, изтощени от тия планини, гори и лошите пътища в България, толкова слабо населена, където често и ние, и конете ни оставахме през нощта навън. Къщите им не са издигнати на етажи...“.

Пътните бележки от предприетото научно пътуване през 1585 г. на родения през 1554 г. в Орлеан, Франция, но перфектно подготвен в Германия юрист, хуманист, ерудиран учен и дипломат Жак Бонгарс, допълват картината за селищата в Лудогорието. Поканен да служи на френския крал Анри Наварски, Жак Бонгарс, сам убеден протестант, приема да изпълнява дипломатическа служба. Покрай това не престава научните си занимания и издава крупни документални колекции и други научни трудове. Пътните бележки на Бонгарс от България, през която минава по време на пътешествието си в Изтока, са бегли, но сочат голямата наблюдателност и ерудираност.

От Виена през Трансилвания Жак Бонгарс пристига в Букурещ, където се намира дворът на влашкия войвода. На пътниците се издават паспорти „на славянски език“ с печат, за да могат да минат отсам Дунава на път за Цариград. Един от влашките висши сановници им дава носач, който да ги придружи до Дунава, за да застигнат специалния влашки конвой, който откарва ежегодния трибут (васалният данък) на Влахия в османската столица.

По пътя си към Разград, преминавайки през няколко по-големи селища, той навсякъде отбелязва, че се говори само на български, но отбелязва промененото демографско състояние на Разград, населен с турци и с многобройни красиви джамии.

„…На другия ден [2 юли, 1585] рано преминахме в Жерва (дн. гр. Гюргево или Джурджу, Румъния-б.а.), паланка и крепост на Дунава с турски гарнизон. На 3 юли, сряда [1585], към обяд прехвърлихме Дунава (следвайки княжеските коли, чиито водачи, при които ни доведе носачът, не ни приеха твърде охотно). Дойдохме в Рустик, паланка и крепост на оттатъшния бряг. Преспахме в Черно Войвода (дн. с. Червена вода, Русенско-б.а.), паланка в приятна долина. Красиви хълмове. На 4-и [юли, 1585] вечеряхме и спахме наблизо, след като преминахме висока планина, която, види се, някога е била цялата скалиста. По селата се говори български. На 5-и [юли, 1585] сутринта оставихме колите (коларите) да хващат избягалите коне и тръгнахме на път с четирима гърци.

Дойдохме в Красграда (дн. гр. Разград), красива паланка, украсена с хубави джамии, населена с турци.

Спахме в Ескистамбол, т. е. Стари Константинопол (дн. гр. Преслав, Шуменско-б.а.), паланка, при която все още стоят крепостни стени от квадратни бели камъни, почти цели с голям обхват, на брега на река в една долина…“

Политическата ситуация на Балканите през XV-XVII век е коренно различна. Запазването на идентичността в културен, религиозен и етнически план в рамките на многонационалната Османска империя става приоритет номер едно за поколения българи, албанци, влахи, босненци, гърци, черногорци, румънци. Франция настоятелно търси пътища за трайно дипломатическо, а и политическо настаняване в териториите подвластни на Османската империя.

Показателен пример в това отношение е докладът на френския консул в Смирна, a пo-късно и в Крим, Шарл дьо Пейсонел (1727-1790 г.).

През 1787 г., вече след завръщането си във Франция, той публикува едно подробно и доста пълно описание на българските земи, в което разказва за разпространението на френските търговски взаимоотношения в района на Добруджа и Североизточна България. Пейсонел поддържа официалната френска политика и препоръчва опазване целостта на Османската империя и противопоставянето й на нарастващата руска мощ. Фактите му, събирани с оглед на тази политическа линия, са изключително ценни. Данните за цените на стоките, които той интерпретира в своето изложение разкриват и развитието на икономиката в района на Североизточна България.

Оценявайки продуктите на износната търговия от провинциите на Османската империя, той дава висока оценка специално за восъка, както и на някои други продукти, за които ще цитирам думите му, отнасящи се за Делиормана. Често съпоставките за качеството и цените им спрямо днешните е твърде смущаваща.

„…Износната търговия се състои във восък, коприни, вълни, биволски и волски кожи, мед, масло, мас, тютюн, сахтияни, желязо, селитра, солено месо, коне, ориз, вино и др.

Восък

От България се изнася огромно количество восък. Той е жълт, великолепен по качество. Продават го чист, без фирата. Цената му е 38-42 пари оката според годината. Главни места, откъдето го събират, е Тернови, Ямболи, Плевна, Ниеболи, Систов, Русджук, Тутраки, Силистрие, Преват, Базарджик, Айдос, Загара, Кизанлик, Чирпан, Шумла и Разград…“.

Зърнени храни

България и най-вече тази част, която е от провинцията покрай Дунава, е неизчерпаем извор на зърнени храни. Износът им е забранен под страх на най-строго наказание. Те могат да се прекарват само в столицата. Житото обикновено се продава по 35-36 пари килето, което е от 48 оки в Южна България, но в Северна килето е от 120 оки и струва 60 пари. Цената на ечемика е 18-20 пари съответно за малко и за голямо киле. Просото е на същата цена. Сусамът струва 65-70 пари…

Вино

България произвежда твърде голямо количество червено вино, но лошокачествено. Изнася се от Исакча, Тулча, Дая кьой, Мачин, Мизеврия, Дели Орман. Ежегодно идват 5000-6000 коли от Русия и Полша, за да товарят тези вина, които обикновено струват на място 50 пари квинтала…

Мисля, че изводите, които може да се направи любознателния читател, а и съвременните бизнесмени в историческа ретроспекция, са многозначни и показателни.

Така, за периода от няколко века, се набелязват тенденциите в развитието на отношението на Франция към териториите и народите, подвластни на Османската империя. За съжаление само цитираните по-горе четирима автори записват и изразяват своето отношение към Североизточните български земи и Лудогорието. Документирани са още много френски източници от пътешественици, дипломати, търговци и дори отявлени съгледвачи и разузнавачи, които преминават през други части от територията на българските земи, но при всички е засвидетелствано и отбелязана „една ясна граница в интереса на френските управляващи среди и на френската общественост спрямо Османската империя и спрямо балканските ѝ провинции, където подвластните народи, съзрели като нации особено от края на XVIII - нач. на XIX в. се устремяват един след друг към националното си утвърждаване и политическо освобождение“. За този период и сведенията на ония автори, които се отнасят за Разградския край, за Лудогорието, ще посветим отделен материал.


Красимир Г. КЪНЧЕВ


През 1444 година е войната срещу Турция, начело с унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Ян Хуниади. В края на 1445 година са превзети няколко града в Североизточна България, отбранявани от османски гарнизони. От това време са първите сведения на френски автори за района.


От 2-ри до 4-ти юли 1585 година французинът Жак Бондарс пътува от Русе до Разград. Отбелязва, че в селищата по пътя се говори само на български, а Разград е красива паланка, украсена с хубави джамии, населена с турци.


Шарл дьо Пейсонел (1727-1790 г.) отбелязва през 1787 година, че в района на Разград се произвеждат и изнасят редица стоки като восък, зърнени храни, вино и др. Икономическият профил на района е същият и през първата половина на следващия век, откогато /1840 г./ е тази гравюра.