Търсене

Начало История Животът и страданията на Христо Родопски – един някогашен разградски журналист
Животът и страданията на Христо Родопски – един някогашен разградски журналист
06 August 2018

Темата за досиетата и доносниците отдавна заприлича на дълголетното пътуване на Одисей към Итака. Нито има свършване, нито файда някаква имаше, пък и на всички вече им доскуча от нея! Който бит – бит, който докладвал на властите – докладвал, Мара вече отдавна е демократка….

 

06_08_2018_rodopski.jpgЕдна стара снимка от личния ми архив, която даже не подозирах, че имам, ме върна обаче към моя приятел и колега Христо /Христос/ Родопски.

Едва ли вече има някой, който да го помни из Разград, пък и аз го познавам от София, но такъв човек не бива да се забравя, защото прекалено романтично и с носталгия взехме да гледаме на отминалото Татово време….

Но първо - за снимката.

Направена е на площад „Девети септември“ в столицата на 3 март 1970, когато той предприема своето самотно пешеходно пътешествие от София до Москва из „Страната на Съветите“ и през последвалите 8 месеца се среща със стотици обикновени и необикновени хора, между които обаче и такива като руския писател Виталий Закруткин, втория руски космонавт Герман Титов, героя от Сталинград – генерал Людников, със самия Михаил Шолохов в станица Вьошенская и прочее…. Повече подробности обаче няма как да кажем, тъй като двата му пътеписа „247 дни от София до Москва“ и „Донските брегове“, подписани за печат от главния редактор на издателство „Народна младеж“ Слав Хр. Караславов, така и не видяха бял свят с полузакъсняло разпореждане на Държавна сигурност. Защо ли? Ще стане ясно по-нататък...

Приложената снимка е от преминаването на Христо през Разград, на път към Варна и Одеса, и на нея виждаме нашите журналисти Христо Радушев, Иван Патов и в гръб, струва ми се, незабравимия ни колега Петър Пенчев….

Преди 5 години, като номиниран за наградата „Усин Керим“ бях поканен на тържествата в чест на 85-годишнината на поета в Чепеларе, даже прочетох нещо като доклад от рода на „Усин Керим и Разград“ на празника, но в случая не това е най-важното. На банкета бях - случайно или не – до дъщерята и сина на Усин /също живели в Разград и май поне единият от тях беше роден тук/, от едната ми страна, а от другата - кметският наместник на село Косово, Асеновградско, където е роден Христо Родопски и живееше по това време там…. И ето думите му:

„Христо е много умен човек, ама без късмет! Написа история на селото ни, де за да се знае, де за да му дадем някой лев Имаме си и нещо като вилна зона, та го търсят гостите ни, да им напише някоя реклама или брошурка да им направи, ама едва свързва двата края. Няма почти никакъв трудов стаж и е на социална пенсия. Като го реабилитирали, му дали някаква сума за компенсация, ама това било отдавна...Баща му бил партизанин в Югославия и Родопите и за демократите ни е партизански син…За БСП пък е „враг на народа“, защото е бил в затвора след Девети за антипартийна, антидържавна и антисъветска дейност… Това е, което мога да ти кажа, пък и живее в една по-далечна махала на чушки и домати, та по-рядко го виждам, ама още е жив…“.

Дали още е жив и аз вече нямам представа. А ако е жив, ще трябва да е на 77. Дано да е жив и здрав!

И сега – към същественото!

Завършва средно образование в Русе, където живее брат му. Там е в литературния кръжок на нашия съгражданин Христо Радушев, който тогава работи заедно с Коста Чутурков в „Дунавска правда“. Пише дописки и печата ранните си разкази във вестника и когато Разград става окръжен град и се създава вестник „Лудогорска правда“, не след дълго е поканен лично от Чутурков на работа в него…

По-късно отива във вестник „Знаме на комунизма“ в Търговище, където живее другият му брат и там му започва житейската трагедия. По донос от негов „приятел“ е обвинен, че е организатор на антипартийна група с антисъветска насоченост, която съвсем кратко можем да охарактеризираме с думите на главната свидетелка на прокурора по делото, баба Станка, при която бил на квартира и при която ставали общо-взето не нелегални събрания, а легални разпивки. На въпроса „ за какво си говореха те у вас?“, отговорила наивно: „Че за кво? Казваа си нещата, както са си, ва, чедо!“…

И тук е редно веднага да кажем, че за разлика от главния редактор на Търговище, който веднага уволнил Родопски от вестника си дисциплинарно и заявил пред съда, че често е изявявал несъгласие с него и задавал неудобни въпроси по редакционните събирания, нашите Христо Радушев и Коста Чутурков, макар и като прокурорски свидетели, се обявили в негова защита…Христо Радушев явно после доста се беше напатил и стана много по-различен, но Коста Чутурков си беше романтик и искрено вярваше във вечната и святата пролетарска истина!... Работата на обвинението отивала към провал, но когато Христо при 38-дневното си пребиваване в участъка отказал да подпише документ за сътрудничество на ДС и обявил гладна стачка, все пак бил осъден точно на рождения си ден 21 март през 1964 г. на 1 година затвор. Която той прекарва във Варна и Стара Загора в шарената компания на бивши партизани, разказвачи на вицове, беглеци през границата, царски офицери и генерали, съдени от Народния съд, че даже и с внука на Граф Итнатиев – Николай Леонидович, кореспондент на френския вестник „Льо Монд“ в София и обвинен в шпионаж в полза на Франция….

След освобождението му обаче трагедията се задълбочава. Живее като „нелегален“ в София, работи де като мозайкаджия, де като фрезист, де като докер, де като оформител на хонорар в столични малки и по-големи вестници в София, между които и „Народен спорт“… Живееше по таваните, в това число и при „вечния разградски хотелиер“ – карикатуриста Стоян Гроздев, където се запознахме с него, без дом, без семейство и челяд, без правото да работи в държавни организации и учреждения, без правото да заема каквито и да е ръководни постове, и без правото да е журналист и писател, вечно гонен от столицата и въдворяван в Гара Роман….

След пешеходната му авантюра из Русия властите ни отново го взеха на мерника си, защото се оказало, че никакво разрешение е нямал от тях за своя поход, а през главите им се е свързал директно със съветското посолство. На Червения площад в Москва е посрещнат тържествено от много народ, но българският ни посланик категорично отказва да е там или да се срещне с него….

И това е общо-взето неговото житие многострадално. Не е интересно вероятно вече за никого, но все пак го разказахме, защото някои неща не бива да се забравят. Реабилитиран беше през 1990 година. И какво от това?

 

Дулинко ДУЛЕВ