Търсене

Начало История Покаянието на един народ
Покаянието на един народ
08 August 2018

Едно прочетено от мен съобщение накара за пореден път споменът ми да затича по източните склонове на планината Урал. С няколко думи сдружението „Път към новия живот“ обявяваше, че през месец септември ще гостува с лекторите си в град Разград. Темата, колкото далечна от нас на пръв поглед, толкова и близка с последствията си за историята ни, бе свързана с новите разкрития около убийството на руския цар Николай Втори и семейството му точно преди сто години.


08_08_2018_car_3.jpgА там, от източните склонове на Урал, където ме върна споменът ми, започва четвъртият по големина в Русия, град Екатеринбург. Основан по времето на Екатерина Велика, с нейно съгласие той започва да носи името ѝ. Географски е в Азиатския континент, но реално е толкова близо до Европа, че жителите му, близо милион и половина, се смятат „европейци плюс“. Дори най-слушаната местна радиостанция се казва „Европа плюс“ и всяка сутрин ме будеше с популярни песни от стария континент. И въпреки че стотици са културните и исторически паметници в този красив град, мисля, че болшинството хора по света го свързват преди всичко с извършеното тук убийство през 1918 година на царското семейство Романови. Мистерия, или в процес на изясняване, са все още редица подробности около това деяния, но факт е, че през лятото на оная година, царското семейство е доведено от болшевиките в Екатеринбург. Затварят ги под охрана в къщата на местния инженер Ипотиев в пълно невидение за съдбата си. Тя става известна няколко седмици по-късно, когато по нечие нареждане са убити царят Николай Александрович, жена му Александрина Фьодоровна, децата ми Олга - на 22 години, Татяна – 21, Мария – 19, Анастасия – 17 и Алексей, ненавършил още 13 години. Екзекутирани са още лекарят на семейството, готвачът, камериерът и личната прислужница на царицата. След което телата им са отнесени в края на града, полети със сярна киселина и изгорени.

08_08_2018_car_2.jpgКогато преди повече от десет години посетих това място, там вече имаше издигнат православен манастир с осем направени изцяло от дърво църкви. Казаха ми, че ще строят още, колкото е броят на изхвърлените някога тук жертви. Докато къщата на инженер Ипотиев, дни след извършеното в нея убийство, бавно, но упорито се превръща за руските хора в място за покаяние. Разказваха, че дори в ония първи, както и по-късно, години, тонове са били донесените около нея цветя, стотици запалените свещи, а незнайно откъде по стените ѝ се появявали окачени портретите на членовете на царското семейство. Така до 1977 година, когато тогавашният главен секретар на областта Борис Елцин нарежда да се събори къщата. Руската православна църква обаче не е съгласна с това и обявява мястото за свещено. Скоро след това там е издигнат с доброволни дарения параклис с огромен до него кръст.

08_08_2018_car_1.jpgПак под влияние на църквата и най-вече на обществеността, през 2000-та година започва изграждането на православен храм, който е завършен три години по-късно. Посрещна ме не само с величието и тайнствеността на мястото, на което е издигнат, но и с утвърденото си вече сред народа име „Храмът на кръвта“. Там, на самия му вход, видях как една млада още жена широко се кръстеше и питаше сякаш някого на висок глас: „Но защо и децата? Как така без съд? Защо и децата? Нали е грехота!“...

Тази жена сякаш бе събрала в себе си цялото покаяние на своя народ. Защото, наистина „ЗАЩО?“, Николай Втори вече е бил абдикирал от властта, приемайки явно философски повратностите на времето. Може би тези, които са наредили убийството, са се страхували от авторитета и името му? Или от приближаващата града огромна армия от белогвардейци, които една година го удържат от Червената армия?... Въпроси, които се задавах и там, вън и вътре в „Храма на кръвта“. Отговорите на историята понякога са различни, макар че истината за това как е станало всичко, продължава да се търси и днес. След сто години. Хората обаче, които видях тогава в храма, с които говорих, едва ли се вълнуваха толкова от подробностите. Имах усещането, че просто и единствено търсеха покаянието. Като наследници на нещо отминало, но незабравящо се като деяние.


Иван ДЖЕБАРОВ


Последният руски император Николай Втори

„Храмът на кръвта“, построен през 2000 година

Екатеринбург днес