Търсене

Начало История Цветан Велев – ненадминатият разградски театрален режисьор
Цветан Велев – ненадминатият разградски театрален режисьор
24 August 2018

Повиквателната на режисьора Юксел Чаушев да се яви в разградската небесната театрална трупа, по месец /а и по дата почти/, съвпадна с 20-годишнината, откакто колегата му Цветан Велев бе назначен за главен режисьор в нея. Обикновено, когато човек тръгва на такъв дълъг път /без завръщане/, все му е тая, кой е дошъл да го изпрати, колко венци и цветя са му донесли и какви славословия са изречени над него, но на „изпращачите“ – не! Всеки се замисля за себе си и за стойността си в тоя живот…


24_08_2018_cvetan_velev_2.jpgСуетността е грях Божи, ама я има у хората, сътворени по образ и подобие божие, и всеки, де тайно, де явно, се надява, че и когато го няма, все ще се намери някой, който да го спомене с добро, но и не само се надява. Щеше ли да го има инак Омуртаговия надпис, примерно:

„Омуртаг, обитавайки стария си дом, направи преславен дом на Дунав…. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомни за оногова, който го е направил…“

Или надписа на една обикновена стара габровска чешма:

„Вихърът на времето отвява нашите земни стъпки или дъжд пороен ги завлича в речния пясък, та не се знае после били ли сме някога и ние на тоя свят или не сме били. Та отпий, човече, вода от тая чешма белокаменна и спомени с добро майстор Георги, раб божи…“

Дори Пеньо Пенев, който е писал стиховете си, защото не можел да не ги пише, казва: „Не мечтая за слава и пътища леки, а за ватенка топла в зимния ден. Безсмъртно нека остане на веки, построеното тук от мен!“….

24_08_2018_cvetan_velev_3.jpg

Долу-горе за такива неща си мислеше пишещият тия редове сред сълзите и траурната музика сред навалицата около Юксел Чаушев. Чест и слава на Разград, на човек чак да му е драго да умре при такова изпращане… Но си мислеше още и това, че човек живее дотогава, додето жив е в хорските души, което, съответно, задължава живеещите още сред днешните ни откриватели на топлата вода, да им напомнят, че тя е била открита, преди даже и ние да се родим, представяте ли си!?

24_08_2018_cvetan_velev_4.jpgНе такива ни бяха мислите преди 20 години пред Цветан Велев.

Събота беше. Лято беше.

Театърът беше във ваканция, а и не се знаеше ще има ли повече театър в Разград… Нормалните хора бяха на море, джиесеми за връзка още нямаше, заплати нямаше, а пък и 1998-ма година беше ненормална – безпарична, безбензинена и гладна.

И тъй тогава си отиде от тоя свят Цветан Велев.

А трябваше ли да не е така? Трябваше! Трябва ли отново да напомням за него - нямам представа? Но когато настъпят по-нормални времена и у нас, може би журналисти и театрални историци ще имат нужда от тия редове….

Цветан Велев е роден в село Букьовци, Врачанско, през 1929 г. Завършва Техническо училище в София, после работи във фабрика „Вагрянка“ и в Държавния механичен завод. Както се казваше по онова време, с „пролетарски произход“ е!...Във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” учи в един клас с известния актьор Стефан Гецов и режисьорката Елка Михайлова. Той е първият дипломиран режисьор в Разград. Дебютната му постановка тук е „Изневяра“ на Енчо Енчев, а една от първите /и последната/ - „Волпоне“ на Бен Джонсън, с която той се пенсионира /го пенсионираха!/ през 1990 г.

Първоначално работи в Разград от 1956 г. до 1962 г., после е режисьор в София и директор на Сливенската опера, върна се в Разград през 1973 г. и остана тук до края си. Почина на 20 август 1998 г.

24_08_2018_cvetan_velev_1.jpgБеше и първият театрален педагог в града ни – учител на мнозина възпитаници на театралната му школа в Младежкия дом, които после си намериха своето поприще в други професии, но и на Добринка Гецова /сега в състава на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ в София/, на Яни Йозов, който игра в Националния театър и Театъра на младежта в столицата, на режисьора и директор после на Русенския куклен, Пазарджишкия драматичен театър и преподавател в Пловдивския университет – Владимир Николов, на Веселин Борисов /Веско Малкия/, актьор от Разградския театър, и на Веселин Керемидчиев /Веско Големия/ - журналист, актьор в Разградския театър, учител и сегашен ръководител с големи успехи на младежката театрална формация „Импулс“ в Разград.

Естествено, учител и на собствения си син Румен Велев, който започна творческия си път в Разградския театър, завърши режисура във ВИТИЗ и беше щатен режисьор в Бургас и Разград, режисьор и до днес на свободна практика, и ръководител на младежки театрални колективи в Бургас и Поморие…

Цветан по своето време беше най-популярният и обичан разградски режисьор. Някога!

Но театърът, както казват в американските филми, е „шибана“ работа. Поетът пише стихове /хубави или не толкова/, но те остават след него в книга или във вестниците… Художникът рисува картини /хубави или не толкова/, но те остават нарисувани и по някой път, след време, се оказват разбрани… Актьорът е в по-неблагоприятна позиция, неговото изкуство е мимолетно и различно във всеки спектакъл, но той /за разлика от поетите и художниците/ на мига може да усети одобрението или неодобрението на публиката… Режисьорът обаче е като главен готвач на цяла сюрия кухненски работници в ресторант, в който никой не се интересува, кой точно и как й е приготвил ястието. Важното е то да им хареса!... Грубо сравнение, но точно.

Но за Цветан Велев това не се отнасяше. Познаваше го целият град. Беше земен и общителен, и авторитетен – едновременно. След него даже и гастролиращите ни театрални директори са по-малко от неговите големи постановки на нашата сцена! Над 200 или повече! Винаги играни с голям успех в Разград и в страната… Е, разбира се, че тогава нямаше турски сериали, но пък вече имаше „Робинята Изаура“ и „Фортуната и Хасинта“, но пък имаше и театър. В който да се посмееш… И да помислиш… Да се разплачеш… И пак да помислиш!

Целта ни беше да припомним за сътвореното от „руката Цветанова“ и който още го помни, да запали свещичка /поне в дома си/ след цели 20 години, които даже не знаем, дали според църковния календар минават за повод…

Но нали така започнахме настоящото си съчинение: човек и добре, и зле да живее, надява се, че някога, някой, някъде, нещо, и след време ще си спомни за него!

Колкото и странно да звучи това на мнозина.

 

Дулинко ДУЛЕВ