Търсене

Начало Култура Ускореният „дрибъл“ на таланта
Ускореният „дрибъл“ на таланта
24 August 2018

Предлагаме на изкушения от литературата читател литературнокритическите бележки на Таньо Клисуров за поезията на разградчанина Пламен Панчев и по-специално за най-новата му книга „Сърдечен дрибъл“. Таньо Клисуров е сред най-известните съвременни български поети. Роден е на 23 май 1944 г. в Мъглиж, работил е в културния отдел на в. „Септември“, бил е главен редактор на литературния алманах „Хоризонт“ и на в. „Вик“. Член е на СБП и на СБЖ.


24_08_2018_tanio.jpgАвтор е на 9 стихосбирки. Първата му книга „Южна гара“ получава голямата награда на литературните празници „Южна пролет“ в Хасково (1976). Носител е на Наградата за поезия на СБП и редица други литературни награди.

Живее и работи в Стара Загора като драматург на ДТ „Гео Милев“. Почетен гражданин на Стара Загора.

През май 2017 години представи творчеството си пред много почитатели в Разград в салона на Художествената галерия.

 

 

 

24_08_2018_kniga.jpg24_08_2018_pancev.jpgХаресвам поезията на Пламен Панчев поради няколко причини. Той умее да води естествен, непринуден разговор с читателя, една традиция, по мое мнение, завещана ни от Вапцаров. Пламен избира темите на стихотворенията си от живия живот, често пъти от малкия провинциален град, но теми, които засягат хората и от големия мегаполис.

Поетът е привърженик на класическата поетическа форма, без да се чувства окован в нея, а свободно разперва крилете на вдъхновението си. Част от стиховете му често пъти съдържат препратки към творби на изкуството от други видове /„Уморените коне ги убиват, нали?“/ или към библейски текстове, което засилва усещането за тяхната универсалност. Но стиховете на Панчев винаги ни казват и нещо повече от идеите на познатите ни вече творби. И не на последно място, може би харесвам стиховете на Пламен Панчев, без това да има отношение към естетическите им качества, защото е бивш спортист, за какъвто се считам и аз. А спортът само на пръв поглед няма нищо общо с поезията, напротив - той учи на дисциплина /в случая творческа/, себеотдаване и воля да преодоляваш бариерите на отчаянието и неприязънта тук и там.

Пламен Панчев е умен поет. И по-важното: неговият умен поглед е отправен не само навътре в себе си, не само в собствения му бит, но и към социалния живот на другите, на общността. Това печелене на съпричастието на читателите е много ценно качество. Такива поети имат много читатели, притежават обичта им. Още при първото прочитане на най-новата му книга „Сърдечен дрибъл“ /навярно усещате спортния нюанс в заглавието/ в съзнанието ми остана стихът: „Да си щастлив – не трябва да си умен“. Един дълбок и многопластов по смисъл стих. Наистина, в общочовешки план щастливецът е доволен от себе си, от живота си. Той няма порива да се бори, да твори още и още, умът му залинява и такъв човек потъва в доволството си, задоволява се с малкото. Такъв може да бъде само посредственият ум. Аз прочетох и социалния план на този стих: умният в нашето съвременно общество не е щастливият човек. Умният, талантливият, днес е пренебрегван, оскърбяван, унизяван. Ученият, поетът, художникът вече не са „героите на нашето време“, често пъти те са изтласквани в аутсайдерското пространство. И какво им остава? Остава им, както е написал Пламен Панчев в „Балада за художника“:

 

...няма вече статив и триножник,

а на входа виси катинар.

За къде ли замина художникът?

Търси някъде ателие?

И рисува с десницата Божия

там – в отвъдното битие!

 

Острата социална чувствителност ни поразява и от строфите на стихотворението „Куче“. Пестеливо, но силно драматично и грабващо ни:

 

Като спре този дъжд -

аз от строфа във строфа.

А пък то изведнъж

пак от кофа на кофа...

 

Пламен Панчев е поет на моралния императив. Той е критичен до безпощадност най-напред към самия себе си. Той е враг на суетата, не търпи снизходителното потупване по рамото, фалша. Според собствените му думи е „далечен братовчед на Дон Кихот“. Всеки ден на поета е изпитание за неговите морални и творчески качества. Трябва ти голяма вътрешна сила, за да произнесеш, че:

 

И всъщност аз умирам бавно...

И само мисля, че живея...

 

Авторът страстно защитава правото на духа да се извисява над дребните страсти и еснафското битие. Духът носи предчувствие за полет, издига човека нагоре - над неговия собствен свят, напук на „мравешката пехота“. За да продължи да свисти в ушите ни „тревожната му проста мисъл“. И по този начин „не се зачерква думата надежда“. Интересното е, че дори чрез „песимистичните“ си редове поетът ни вдъхва увереност, светлина, която ни съпровожда дълги дни, след като сме ги прочели. Панчев не се заиграва с песимизма, просто да ни докаже колко животът му е трагичен и драматичен, умее от черния му цвят да изтръгне по-светли бои.

Талантливият поет може за големите празници в битието ни да напише кратки съдържателни думи, да зареди с подтекст тези думи, както е в четирите реда на „Великден“:

 

Възхитително синьо небе...

...и прободено слънце в средата.

А едно бубулече преде

по зелената плът на земята.


Нежност и психологическа дълбочина излъчват интимните стихове на Панчев. Но той няма да бъде верен на себе си, ако и в тези стихове не присъства тревожната мисъл за преходността на любовта, за нейната неискреност понякога, за жестокостта, „която умъртвява“. За цялата сложност на великото човешко чувство поетът е събрал стиховете си в цикъла с оригиналното заглавие „Хотели с южни имена“. В този цикъл ще срещнем чудесни стихотворения като „Момичето с червените коси“, „Баладично за Лорелай“, „Когато ме обичаш...“, „Жестокостта ме умъртвява“, „Когато всяко нещо е последно...“

Ако читателят реши да открие поетичните символи, които най-ярко определят облика на тази талантлива книга, то безспорно това са умореният, но все още готов да продължи състезанието на живота кон и неговият ефирен събрат - водното конче. Двата полюса на съществуването – силното физически тяло и ефимерния като въздишка човешки дух, тяхното „съвместяване“ във волевата, надарена творческа личност.

Няколко думи за формалните особености на книгата „Сърдечен дрибъл“. Обикнат похват на Панчев е антитезата. Понякога открита, понякога в подтекст. Това внушава усещането за драматизъм, за душевен и мисловен сблъсък: „В гнездото ти - да те наричат чужд“, „Все по-далеч от думата Надежда, все по-навътре в думичката Ад!“ , „И изборът...или в пръстта, или в вертеп да ги погубят.“ /Отнася се за малките народи!/.

Обикновено се счита, че новата, необикновена, неочаквана рима е онова, което помага за свежестта и откривателството в мисълта на едно стихотворение. Изненадах се, че при Пламен Панчев не е съвсем така. Понякога римите му са познати, не издават версификаторска сръчност. Но въпреки това строфите му звучат поновому, всяка следваща строфа те изненадва с неочакваност и спонтанност. Енергията на стиха те увлича, грабва те и ти оставаш в силното течение на авторовите чуства и мисли.

Неголяма по обем, стихосбирката „Сърдечен дрибъл“ е обемна по смисъл, по съдържание, по мисли и чувства. Тя ни доказва, че дори и късният старт в поезията не предопределя по-нататъшната творческа съдба на един талант. С ускорен „дрибъл“ Пламен Панчев не само догони рано излезлите на „терена“ свои колеги поети, но и ги изпревари в редица отношения. С прозрения и будещи вдъхновения строфи. Днес Панчев е обичан и популярен сред читателите. Аз съм един от тях и се радвам на всяка негова публикация.


Таньо КЛИСУРОВ