Търсене

Начало Интервю Анет Маринова: Трябва да създадем училище, в което всяко дете да може да се развива и прави избори
Анет Маринова: Трябва да създадем училище, в което всяко дете да може да се развива и прави избори
15 October 2018

Анет Маринова е популярно име сред училищните психолози. Има богат над 20-годишен професионален опит, по-голямата част от който е в 23 СУ "Фредерик Жолио Кюри" в София. Професионалната дейност и интереси на Анет са свързани с подкрепата и екипната работа с ученици с трудности в обучението и адаптирането в училище, включващото обучение, превенция на агресията и др.


15_10_2018_anet-1.jpgАнет е работила и със студенти от Магистърската програма „Клинична социална работа“, а сега и от програмата „Психология на развитието“ в Нов български университет, както и по изследователски проекти в областта на детското развитие, психично здраве, социалната работа с деца и семейства. Търсен специалист - лектор на различни форуми и участник в предавания, посветени на актуални въпроси, свързани със света на детето и възрастните. Не се чувства уморена от работата си, защото е намерила източници за вдъхновение и обновяване. Била е съветник в МОН. Участвала е в ключови работни групи по основни нормативни промени в това число Закона за предучилищното и училищното образование. Нейното име е свързано и с Центъра за приобщаващо образование като сътрудник и член на Професионалната общност за приобщаващо образование.


15_10_2018_anet-2.jpgДа започнем нашия разговор с това, случват ли се нещата в образователната сфера в желаната посока?

Доколкото се случи фактът на един нов образователен закон, стана възможно да се видят и да се говори за деца, които иначе са невидими или остават извън обсега на обичайните теми на реформата. Имам предвид деца, за които училището казва, че са проблемни, агресивни, изоставащи, хиперактивни, асоциални, отпадащи и изобщо се различават от останалите. Това промени и все повече ще променя посоката, защото, както знаем от психодинамичните и системните процеси, цялото се движи с темпото на най-бавния, т.е. не може да се постигне напредък в образованието на децата, ако няма такъв за най-уязвимите от тях. А доколко последното е желано, не може еднозначно да се каже, поне докато няма категорична и ясна образователна политика, насочена към подкрепата в училище. За да се постигнат целите от закона, не е достатъчно да има автономност, както най-вече се определя като основно условие. Необходимо е участниците в училище да работят заедно в среда за резониране на опита им и намиране на свързващото ги. Това особено проличава в индивидуалната работа с децата, при която не е възможно вече да се разчита само един специалист да се среща с детето в кабинета си, ако той не обсъжда заедно с учителите и другите специалисти как това дете учи и напредва и какво е неговото място в училище. Не могат да се прилагат готови отговори и автоматични решения или просто да се следват разписаните регламенти. Това не само че не работи, но води и до изключване на хора и цели групи от участници.

 

 

Има различни интерпретации за това, какво е приобщаващо образование. Как най-правилно да го тълкуваме и разбираме?

Приобщаващото образование е постижение на обществото, когато то започне да се грижи и да прави за всички деца същото като желаното от всеки родител за собственото му дете. Това е перифраза на казано от известен философ и реформатор в образованието, която не се отнася пряко към приобщаващото образование, но смятам, че отразява нещо от същността му. В приобщаващото образование са важни хората и отношенията между тях. Спомням си едно дете, което посрещнах с думите: "Тук съм, за да те подкрепям." и отговора му: "Не! Тук си, за да ме обичаш!". Ние чуваме често да се казва, че да се работи с деца, е призвание за някого или че е достатъчно да се обичат децата. Бих искала да изведа на преден план, че е важно да се уважават децата. Това означава да оставим винаги съществуването на една дистанция между нас и детето. Тя ще ни позволи взаимно да се опознаваме и откриваме едновременно към вътрешния ни опит, но и към света. Приобщаващото образование е всеки да научи нещо за себе си, за другия и да намери своето място в света.


 

Твоя е идеята за създаване на психологически механизъм за контрол и наблюдение върху учениците в училищната среда. Какво представлява той и какви резултати дава?

Нямам такава идея и не мисля за нещата в училище като за "механизъм" или "контрол". Винаги съм отстоявала гледната точка за значението на подкрепата в училище, както за децата, така и за учителите и за техните родители. В училище има очакване и натиск за спазване на правилата и за поддържане на социалния контрол. Колкото по-голям брой ученици учат в едно училище, толкова повече се затягат тези изисквания. Въпросът е как може да се разбира поведението и да се намира решение на сложните потребности на децата без да се прескача реда или да се пренебрегват закона и правилата. Дори обратното - как да се използва институционалната рамка и да се борави с нея, за да може децата да се развиват, да разбират, да бъдат чути, да участват и научават. Борис Сирюлник казва, че училището е като отделна личност - има стени и правилници, но между бюрократичните редове децата трябва да порастват. Индивидуалността на училището се постига от хората, които работят там и те дават облика на човешката среда. Дали тя ще разболява, изключва или ще бъде отзивчива и щедра към децата зависи от взаимовръзките. Като психолог моята работа е да обръщам внимание на тези неща, да слушам какво мислят другите за тях и да може да се говори във формалните пространства.


 

Имаме ново поколение деца. От какво най-много имат нужда те и какви са проблемите на съвременните деца?

Да, светът на децата и детството са се променили драстично и хаотично за всички деца през последните десет и повече години. Технологиите и глобализацията създават преки пътища за достъп директно до детето, което възбужда нуждите, тялото, мислите и чувствата му. Сякаш няма необходимост от възрастните, които да го направляват и да му обясняват света, от което отслабва авторитетът им. Първо това се усеща от родителите и все повече училището изпитва същите тези трудности. Авторитетът на възрастните е застрашен и изчезва и ние все повече ставаме свидетели на връщане на стари тоталитарни модели на ограничение и отношения. Трябва да си даваме сметка за тези промени и да оценяваме въздействието им върху децата и върху нас самите. И отново ще кажа, че не можем да разчитаме на автоматични решения или такива описани като алгоритъм и механизми както се прави напоследък. Необходими са адекватни подходи за ангажиране с въпросите на децата и за посрещане на проблемите им, включително с участието на самите деца и младежи. Проблемите, с които се сблъскваме днес, са нови, но също така са и познати стари проблеми. За щастие, в училище, където е естествената среда на децата, мога да се срещам и разговарям с тях. Мога да полагам усилия да намираме места за разговор по теми, които вълнуват младите хора. Практиката ми в училище ме е научила да обръщам внимание на езика и думите и на това дали и как те проникват в съзнанието на децата. Да мога да им връщам в замяна нещо, което съм разбрала и което има стойност за тях.


Кои са най-често допусканите родителски грешки при възпитанието на децата?

Не бих говорила за родителски грешки, защото има нещо закономерно в логиката на днешните родители, голяма част от които не искат да бъдат авторитарни, както е било в миналото с техните родители, и се стараят да не лишават децата от нищо. Те се чувстват объркани, когато трябва да поставят граници и тогава започват да отнемат от придобивките на детето. Предизвикателството пред тях е как да възпитават, така че да не се налага да крият буркана с шоколад, кабела на компютъра, да лишават от дневни пари, как детето да разбира кое е добро за него? И тук родителите имат нужда от партньори. Училището може да бъде такъв партньор на детето, защото дава социален опит необходим за живота и бъдещето на детето, който е различен от семейните отношения. Училището е преходна среда за развитие на детето, която му осигурява да се види през очите на други авторитетни възрастни и през очите на връстниците си, за което детето трябва да поеме своята отговорност. Когато същото е трудно за някои деца, тогава присъствието на родителя е необходимо и връщането му в училище е заедно с родителските тревоги, чувството за вина и за несправяне. Но ние знаем, че училището за родители не е и не трябва да бъде място за поставяне на оценки, а начин да се израства, да се разбира по-добре, включително да се отказва от някои идеали и персонални педагогики. В този смисъл „грешките“ на родителите са неизбежни за задачата им да възпитават.


 

Преподаваш на студенти в Нов български университет. Как ги намираш, мотивирани ли са достатъчно или са там, защото там е имало свободни места?

Това, което е все по-видимо за мен е потребността на студентите да учат професионалната си роля през социалните такива, т.е. с очите и ушите на опита им като родители, съседи, приятели и т.н. , както и срещам една откритост да говорят за собствените преживявания и да питат - повече е нуждата да се говори, отколкото да се пише, например. В моята професия е прието да се ръководим от професионална етика, която представлява взискателност към собствения емоционален свят. За да можеш да вършиш работата си, трябва да умееш по дисциплиниран начин да влагаш чувствата си във взаимовръзката с другите, което предполага критична степен на осъзнатост и подреждане на миналото и отношенията там, за да си полезен тук и сега. Но само това не е достатъчно. Необходимо е усилие, което минава през писане, четене на книги, специализирана литература, филми и други, изследване, себе-изследване, осмисляне, задълбочаване. Студентите и изобщо младите хора днес като че ли трудно се откъсват от информационния поток в живота си, за да изразят собствените си мисли и чувства. Защото само ни се струва, че това, което казваме е достатъчно, особено за помагащите професии, които по природата си са бавни професии.


 

Най-често какво препоръчваш в работата с уязвима група деца?

Да се оставят извън кабинета или извън класната стая всички теории и знания, които имаме. Това означава възрастният да бъде отворен за срещата си с децата и готов да променя подходите си. Сред най-уязвимите групи смятам, че са децата с увреждания и децата с психично страдание. Всеки, който избира да помага на такива деца, трябва да бъде готов да се учи да използва все по-ефективни инструменти без да губи критичността си, така че да не доведе до влошаване на използването им.

 

 

Д-р Надие Карагьозова-Нади