Търсене

Начало История Факти и други любопитности около Разградския редут през войната от 1885-та
Факти и други любопитности около Разградския редут през войната от 1885-та
12 November 2018

Писал съм и е писано вече достатъчно по темата, но повод за тия нови редове е фактът, че Разградския исторически музей издаде луксозна книга-албум за загиналите във войните разградски бойци и техните паметници в страната, между които са включени и mървият български войнишки паметник и загиналите в Сръбско-българската война разградчани…


12_11_2018_redut_2.jpgТая година, при честването на Съединението в Пловдив, по време на тържествената заря, телевизионният коментатор, между градовете, дали своя принос за събитието – София, Търново, Габрово, Плевен и пр., спомена и Разград. Междувпрочем, това беше второто официално споменаване на града ни в тая връзка след дълги години. Първото бе по време на честването на 125-годишнината от Сръбско-българската война в Сливница, когато сред венците пред паметника в града, почетната гвардейска рота, в присъствието на президента Първанов, поднесе и разградски такъв. Същия ден , заедно с председателя на разградската организация на Съюза на офицерите и сержантите от резерва и запаса полковник Огнян Кирилов и председателя на Разградското дружество в столицата Георги Костов поставихме венец и пред „нашия“ паметник над Алдомировци. Оказа се, а вече го бях почувствал при първото си посещение там, че местните хора много добре знаят защо и благодарение на тях и децата им паметникът още изглежда като нов. Изненаданите бяха разградските телевизионни зрители…


12_11_2018_redut_3.jpgНови стари данни

Знаем /или малцина още помнят/, че Втората световна война започва с т. нар. „Операция „Глайвиц“. Тоест, немците нападат немското радио в пограничния град Глайвиц, изчитат една прокламация на полски по микрофона, убиват няколко поляци, облечени в полска военна униформа и това им е поводът да нападнат Полша на 1 септември 1939 г...

Много преди тях, макар и не точно по такъв начин, сръбският крал Милан обявява война на България и настъплението започва на 2 ноември 1885 г., тъй като уж „българите атакували... позициите, които заема един батальон на първи пехотен полк на сръбска територия, в околностите на Власина. Кралското правителство счита това безпричинно нападение като обявяване на война...“.

Не е никакво наше откритие. В своята велика книга „Строителите на съвременна България” Симеон Радев пише и други позабравени неща, колкото тя да е настолна книга на историци и читатели с всякакво образование. Като например:

12_11_2018_redut_1.jpgСливница, както всичките позиции, гдето българите предполагаха да срещнат сръбското настъпление, бе добре укрепена. По центъра и левия фланг, лесно достъпни и лишени от естествени закрития, укрепленията бяха направени с най-голяма грижа. На левия фланг, при с. Братушково, бе издигнат Разградският редут, а при с. Алдомировци – Преславският редут и Знаменният люнет…“ /Заети и довършени после от бойците на Седми Преславски пеши полк, в състава на който са Трета разградска редовна дружина и Четвърта /запасна/, сформирана в Разград от разградски, поповски и търговищки наши земляци. Следователно, трябвва да се сложи край на идеята, че сръбското нападение е било изненадващо за българския Генерален щаб на армията! – б.а./…

И още: „По съветите на началник щаба /си/ крал Милан заповяда тогава на Дринската дивизия да премине в настъпление против центъра на левия български фланг с цел да отвлече вниманието на българите от левия сръбски фланг и да помогне по тоя начин на Дунавската дивизия. Скоро след това тежестта на боя се пренесе от северното крило на южното…. На юг настъпиха едновременно Шести Дрински полк с две батареи /до Алдомировци/ и пети Дрински полк с една батарея срещу Разградския редут до Братушсово….“

Тук свършвам с цитатите, за да не досаждам на читателите с вече казвани и известни неща. Фактът е, че след тридневните ни отбранителни боеве обзетата от паника София остава не само спасена, но дори и не е реално заплашена, тъй като нашето главно командване не свалило нито рота от пътя на предвижданото генерално настъпление на сърбите към столицата, но „капанците“ обаче не отстъпили!...
Тоест, твърдението ни от преди 13 години, след пешеходното ни пътешествие по местата на бойните действия от Сливница до Видин, че стихотворението „Новото гробище над Сливница“, наистина е сътворено и посветено на първото българско, но и разградско, военно гробище между Алдомировци и Братушково. Нещо, което доказа по същото време и историкът Стоян Цонев от Попово, на базата на проучванията му в Българския военен архив във Велико Търново….

Тоест, „три деня нашите дружини как прохода бранят“ и тогава Първи Софийски /Шопски/ полк и другите наши войски от турската граница идват „с гръм“… Тогава започва и българското настъплението към Ниш и Пирот, спряно до там от Австроунгария, която имала други представи за развитието на тази война!...

Нейсе, запуши я! - дето викаше един литературен герой...

Само ще повторим накратко: през 1891 г. на 7 ноември бил открит и осветен


първият български войнишки паметник

на новото гробище над Сливница /което е до Алдомировци, на 12 километра от Сливница/. На помена, отслужен от шестима свещеници и владиката на Самоковската епархия, присъствали княз Фердинанд, офицери от щаба на Седми Преславски полк и командира му подполковник Обрешков /от Казъл Мурад, днес Благоево, Разградско/ участник в боевете като командир на Четвърта дружина, и прославените генерали /вече/ Данаил Николаев, Рачо Петров, Сава Муткуров и Стефан Паприков…

После обаче малко се изместват нещата.

В Сливница се създава музей на Сръбско-българската война, която едва ли не започва и свършва с появата на бойното поле при Гургулят на Първи софийски пехотен полк, в Сливница е разположена казармата на Първи софийски полк, а в София се създава дружеството на ветераните от войната „Гургулят“, което става по-късно дружество „Гургулят – потомци“... По негова инициатива се провежда конкурс за „обществена поръчка“, която спечелил предприемачът с най-ниската оферта и през 1934 г. вече имало на височината край селото църква за чудо и приказ – с костница, облицована с мраморни плочи, върху които били изписани имената на загиналите и пр.

През 1935 г. – във връзка с 50-годишнината, църквата била осветена тържествено, но или офертата е била прекалено икономична, или духове някакви недоволни са се намесили - не е известно, но само след десет години кубето рухнало. Мястото там е почти непрекъснато мъгливо и доста ветровито, а пък и годините около 40-те и след тях били прекалено сложни за България, за да се мисли за паметници, та вихрите и снеговете довършили останалото…


Любопитните истории продължават

и при социализма. В центъра на Сливница е издигнат голям паметник, на чийто постамент било поставено оригинално оръдие от войната. Цевта му обаче била насочена на запад към Сърбия. Видял това някакъв важен „другар“ и рекъл: „Сакън! Да не сте решили да ни вкарате във война с Югославия!“…Завъртели го на север…Да, ама било срещу Румъния и братския Съветски съюз…И срещу „империалистическа“ Гърция не бивало, защото ние се борим за мир!…Тъй, докато му намерили неутрална посока.

…През 1985 г. стогодишнината от войната била отбелязана с откриването на грамадна бетонна пресечена пирамида /малко по-малка от Хеопсовата/ в Гургурят, с красив паметник на плачещата за децата си Майка България вътре и изписани с пиринчени букви имена на полковете и всички загинали…При нашето посещение през 2005 т. и помен нямаше от никакви букви, само си личеше, къде са били, Майка България плачеше с дъждовни сълзи,а от изронения бетон стърчаха арматурни железа… Сигурно днес и тях вече ги няма, защото построеният нов демократичен паметник е чак на магистралата за Сърбия... За да привлича привържениците на историческия туризъм, най-вероятно!


За Петър Кочев

На 2 ноември четири дивизии на Нишавската сръбска армия преминават границата от Трън до Видин. И точно при Видин вече са и разградските ученици и граждани доброволци, водени от подпоручик Петър Кочев и учителя Алексей Шулговски, в състава на Сандровската чета, съставена от тях и доброволците от Варна, предимно ученици от горните класове, заедно с Русенската доброволческа чета и местните опълченци, под командването на русенския поручик Дворянов. Вземат участие в боевете на 4-ги, 5-ти и 6-ти ноември при Белоградчик, както и в последните боеве при Чупрене и Гайтанци на 15-ти и 16-ти с.м.. Точно в последния ден на войната при Гайтанци загива нашият подпоручик Кочев, който ранен бил досъсечен със саби от сърбите. Погребан е с духова музика и военни почести край бивака на бойците ни край с. Лагошевци.

През лятото на 2005 г. извървях /наистина само/ пеш 18 километра от гара Димово, Видинско, тъй като не само лека кола, а и човек не видях до с. Извор и след него сред буренясалите равни ниви. В полузапустялото село Лагошевци едва пък намерих една пенсионирана учителка, която била чувала от баба си, че „някакво войниче“ било някога погребано на 2-3 километра от селото. Ама лесно ще го намерите – вика, отдалеч се вижда!.... И наистина беше така! Някой някога изглежда е посадил липа на гроба, а от издънките й през годините станало цяла грамадна туфа сред безбрежно поле от буренак и жълт кантарион, без никакво друго дърво на километри. Надгробният камък, поне метър и нещо висок, беше изтъркан и плесенясал от годините и само някакви букви се виждат, но нищо не можеше да се прочете. Тогава още не знаех, че през 1891 г. костите на Петър Кочев са извадени и пренесени до Алдомировци, но така или иначе това си му беше гробът, та запалих свещичка и прелях вино от специално носената от Разград купешка бутилка…

 

 

Дулинко ДУЛЕВ


П.П. Написах тия редове в събота и се сетих, че е Архангелова задушница, наричана още „Мъжка“ и „Войнишка“. Съвпадение… Или може би не! Бог да прости греховете на подпоручик Петър Кочев, ако със своите 21 години е имал време да направи такива. Що се отнася до „светлата му памет“, доколкото и на Войнишкия паметник в Разград няма никаква Сръбско-българска война, съм по-скептичен. Дано заедно да дочакаме някой ден, когато в града ни ще има и за него поне някаква паметна плоча, като на капитан Бърдаров примерно! Все пак той е първия разградски офицер, загинал във война…Защото, както пише на Войнишкия паметник във Видин, „Величието на родината ни се гради върху костите на ония, които достойно живяха и умряха за нея!“...



*Единият от редутите на Сливнишката позиция е наречен „Разградски“. Така е, защото момчетата от Разградско са едни от първите, които спират с цената на много жертви сръбското настъпление през ноември 1885 година и тогава всъщност започва повратът във войната.

*Първият войнишки паметник, издигнат в Нова България. Той е на загиналите защитници на Сливница от Седми пеши Преславски полк, в частност от неговата трета /22-ра Разградска/ дружина, която е поела най-тежкия първи удар на сръбските Дринска и Дунавска дивизии в началото на тридневната Сливнишка епопея. Когато Вазов трогнато е отронил първите редове на великия си траурен химн „Новото гробище над Сливница“, той е сторил това именно над пресните гробове на бойците от Седми Преславски пехотен полк, сред които са и разградските воини.

*Подпоручик Петър Кочев е първият разградски офицер, загинал във война за България. Заслужава поне една скромна паметна плоча в родния си град...