Търсене

Начало Интервю Иван ДЖЕБАРОВ: Срещу простотията трябва да се воюва, иначе тя става депутат
Иван ДЖЕБАРОВ: Срещу простотията трябва да се воюва, иначе тя става депутат
19 November 2018

След романа „Наше село“ смятах, че писателят и наш съгражданин Иван Джебаров едва ли ще ни предложи в близко бъдеще нещо по-добро. Но ето, че онова, което доскоро смятах, започна да се руши още с първите прочетени страници на поредната му новоизлязла от издателство „Славчо Николов и СИЕ“ книга „Една година дъжд“.


ivan-jebarov_2.jpgГ-н Джебаров, къде остана духът на предишната Ви книга „Наше село“?

Духът на „Наше село“ си остана в наше село. Огледайте се наоколо и ще видите, че той е още жив и дори се доразвива. Разликата между него и този от „Една година дъжд“ е само в начина на пресъздаване на проблемите. В едната книга като забавно четиво, в другата - реалността е такава, каквато си е.


Провокация към читателя да помисли отново...

По традиция и като цяло ние се провокираме най-вече от количеството, което имаме в джоба си. Плод на многовековната ни бедност. И все пак има и изключения и когато тия дни ми се обажда някое подобно изключение с „Ама защо така…“, му отговарям: „Ако не беше „така“, нямаше да ме питаш!“ Значи малко или много съм провокирал някого да мисли. Това го срещнах и с книгите ми „Лудогорски легенди“ и „Добро утро на отписаните“ най-вече. А няма нищо по-хубаво от това, да накараш някого да мисли. Пък и сам ти да мислиш.


Защо „Една година дъжд“? Звучи като сказание.

Не само защото действието се развива в границите на една година, както някой би сметнал. Дъждът е пречистващата сила, от която се нуждае сюжетът и най-вече героинята. Разбира се, понятието „пречистваща сила“ може да има различни образи и очертания, но факт е, че всеки един от нас поотделно и като цяло се нуждаем от някаква пречистваща сила. С изключение на кретените, много ясно. Само дето се съмнявам, че чистата небесна вода ще ни пречисти. Ние отдавна се нуждаем от нещо по-силно и по-гръмогласно, но това е друга тема.


Толкова ли е безнадеждно обществото ни да се промени към истинско добро? „Една година дъжд“ не дава големи надежди за това.

Попитайте учениците от горните класове, кой автор е най-големият оптимист в българската литература. Почти всички ще викнат, че е Вапцаров и неговата „Вяра“. А не е , защото е Ботев с неговото израстване от „Майце си“ до „Хляб или свинец“. Мъката и теглото са най-големият катализатор за желанието за промяна към добро. Конкретно на въпроса Ви обаче, отговорът ми е „НЕ“. Не, не е готово още нашето общество за положителна промяна. Ония сили, които се грижат ежедневно да бъдат промивани мозъците ни и по-дълго да бъде послушанието ни, добре си вършат засега работата. Те са единни, защото защитават интересите си, за разлика от разединението, в което се клатушка обществото ни.


В нещата, които съм прочела от Вас, или отминавате с презрение простащината, или се надсмивате над нея. След единадесетата Ви книга, има ли промяна в това Ваше виждане?

Стана ми ясно, че максимата „По-умният отстъпва“ не върши работа. Срещу простотията трябва да се воюва винаги, навсякъде и с всички средства. Защото оставиш ли я да порасне, тя става или депутат, или министър, най-малкото някой мастит началник.

Галина МАРИНОВА