Търсене

Начало История Скромният разградски учител Георги Згурев,който достига върховете на политиката и правото в България
Скромният разградски учител Георги Згурев,който достига върховете на политиката и правото в България
26 November 2018

Правейки проучванията си през това лято за историята на русенската адвокатура, многократно се срещнах с едно име и с удивление „открих“ забележителна биография на блястящ правист, политик, адвокат и учител, чието житейско поприще в полза на новосъздадената българска държава, започва от Разград. Това е Георги Згурев.


26_11_2018_kr_kanchev.jpgРоден е на 13 октомври 1857 година в Болград, Бесарабия, в Обединено княжество Влашко и Молдова в семейство на български преселници от Южна България, след Руско-турската война от 1828-1829 г. След 70 години, от една от най-авторитетните трибуни на юристите в България той ще произнесе:

„…Въ моята дейность, Господа, има твърде малко, което интересува общественото внимание. И ако има нѣщо направено, то не е нищо друго, освенъ дългътъ на всѣки общественика, на всѣки правникь“.

С тези скромни думи Георги Згурев завършва речта си, произнесена на 7 юли 1928 година пред седмото Общо годишно събрание на Съюза на българските адвокати в отговор на телеграфното приветствие на Н. В. Царя и удостояването му от същия с едно от най-високите отличия на Царство България. Това е и отговор на възторжените приветствия на председателя на Съюза на българските адвокати Александър Малинов, отговор на поздравленията за 70-та му годишнина от министъра на правосъдието Тодор Кулев, на председателя на Съюза на българските съдии Светослав П. Велчев и на тържествената реч на Любен Данаилов, произнесена от името на Съюза за живота, дейността и заслугите на юбиляра.

26_11_2018_zgurev_1.jpgТака, както Згурев, отговарят само големите хора: големи по образование, големи по морал, големи по обществени заслуги.

За съжаление за живота и дейността на Георги Згурев до установяването му в младото българско Княжество почти не се откриват свидетелства. Едно е сигурно, още от Болград, а и след това в Новоросийския университет, съдбата свързва и пресича житейските пътища на двама бележите юристи и адвокати: Александър Каназирски и Георги Згурев.

В зората на българското освобождение, ние го виждаме старши учител в разградското класно училище. Тук той не се задоволява само да учи децата.

Младият и начетен учител възкресява в Разград замрялото читалище. Създаденото в края на 1869 г. от бележития възрожденец-учител и книжовник, известен български общественик Димо Вълчев Хранов, някогашното читалище „Съгласие“ (1869-1879 г.), по-късно преименувано „Развитие“, отново се събужда за родолюбивото си дело под влиянието и дейността на просветителя Згурев. На малцина днешни разградчани е известно, че за 50- годишния юбилей на читалището, малко след края войните, Георги Згурев е провъзгласен за негов почетен председател.

26_11_2018_zgurev_5.jpg

Със съжаление трябва да отбележа, че дори такъв ерудиран изследовател на разградската история, като проф. Пламен Радев почти мимоходом отбелязва в свои публикации на страниците на в-к „Екип 7“ ролята на Георги Згурев в разградския културен живот. В материала си „Постфактум за будителите във възрожденския Разград“ от 4 ноември 2016 г. той го споменава сред многобройните „други културни дейци“, като „…Бърни Бърнев (1844-1900), Сидер Константинович Грънчаров (Хайдут Сидер) (1839-1876), Гани Ив. Чернев-Арабоолу (1640-1922), Тодораки Николов (1828-1925), Саул Великов, Ст. Ив. Явашчоглу, Никола Д. Възелов (1850-1935), Христо Рашев, Георги Згурев, Стоян Рачев, Тодор Тодоров…“.

Подобно е и положението, когато се проследява развитието на читалищното дело в град Разград, както и участието на Георги Згурев във възстановяването на читалищния живот и театралната самодейност: на 19 август 2015 г. пак на неговия материал „Разградското театрално дело и разградският театър са две различни неща“ дължим информацията, че „През 1878 г. Г. Згурев, Павел Каракулаков, Петко Вълнаров играят в „Стоян войвода“ и „Криворазбраната цивилизация“. През 1879 г. първа женска роля се играе от Хриса Карапеева…“. Разбира се и всичко това далеч не е малко, често историята се събира зрънце по зрънце, капка по капка...

Поне от достъпните ми местни, краеведски проучвания и публикации, до този момент не мога да открия друга информация за разградския период от живота на бъдещия политик и юрист.

26_11_2018_zgurev_4.jpg

Попрището си на юрист и правист Георги Згурев започва в Русе, като член на Русенския окръжен съд, където се установява след 1880 г. Следва блестяща кариера като прокурор и съдия във Върховния касационен съд през 1886-1894 г. за да се отдаде по-късно за един дълъг период на политическа кариера. Независимо от политическата си кариера той от 1893 до 1897 г. е преподавател по право във Висшето училище, днешният Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Заедно с Петър Данчов и Антон Каблешков, Згурев е редактор на органа на съюза на юристите в България, „Юридическо списание“.

Призован е да се включи активно в политическия живот през 1894 г. от д-р Константин Стоилов, ръководител на Народната партия, познати като „народняци“. Необходимо е да изясня, че това е политическа партия, симбиоза от съществуващата от средата 1890 г. Консервативна партия и в. „Мир“, обединена след 1894 г. след падането на правителството и управлението на Стефан Стамболов с Народната партия от Източна Румелия. През 1899 г. група около Константин Величков, напуска Народната партия и се влива в Прогресивно-либералната партия. В началото на XX век тези две партии все повече се сближават и през 1920 г. се сливат в Обединена народно-прогресивна партия. През смутната 1923 г. тя се присъединява към Демократическия сговор. Неизменно през всичките тези години Георги Згурев е неин член, като заема и редица отговорни постове в различни правителства, оглавявани от народняците или сговористите.

26_11_2018_zgurev_3.jpg

За кратко през 1894 г. Г. Згурев е главен секретар на Министерството на правосъдието. В третото, самостоятелно, правителство на К. Стоилов и народняците (21 декември 1894-30 януари 1899 г.) също за известно време е главен секретар, докато не сменя на поста му на 26 август 1897 г. избрания за председател на VIII Обикновено народно събрание Теодор Теодоров, също блестящ правист, свързан с Лудогорието, като става министър на правосъдието. Такъв остава Г. Згурев до излизането кабинета на К. Стоилов в оставка на 18 януари 1899 година.

Въпреки краткия период в изпълнителната власт той развива активна реформаторска дейност, с която увековечава името си в историята на правосъдието. Негови са заслугите за създаването и активиране дейността на различни комисии към министерството. Под негово ръководство още като главен секретар и в съавторство с д-р Милан Шишманов се създава първият новобългарски Търговски закон, чиито основи и постулати днес виждаме в действащия в Република България Търговски закон.

Използвани са разпоредбите на унгарския Търговски закон (1875) и унгарския Закон за менителниците (1876). По-голямата част от съдържанието на глава първа „За търговците“, глава четвърта „За търговските книги“ и глава единадесета „За чека“, както и частта за несъстоятелността са заимствани от румънския Търговски закон (1887), който от своя страна е възпроизвеждане на италианския (1883). С влизането в сила на българския Търговски закон на 1 януари 1898 г., се отменя действащото дотогава турско търговско право.

26_11_2018_zgurev_2.jpgГеорги Згурев е народен представител от Народната партия в XII (22 април 1902 г. - 21 август 1903 г.), депутат е от Народнолиберална партия в XIII (2 ноември 1903 г. -18 април 1908 г.) Обикновено Народно събрание. Избран е като адвокат в I-ва Софийска селска избирателна околия с 2920 гласа. Интересно е да припомня, че в същите избори на 19 октомври 1903 г. в I-ва избирателна Разградска околия с 2444 гласа е избран адвокатът Иван Табаков и „имотникът“ хаджи Неджиб бей с 2243 гласа, а във II-ра избирателна Разградска околия с 2621 гласа е избран търговецът Христо С. Сапунджиев и другият търговец Етем Ефенди Хасанов. Разградският избор е с интересен етнически паритет, но е показателна и внушителната разлика в подадените гласове на Г. Згурев и разградските му колеги в Парламента.

Още по-интересното е, че за провеждане, контрол и наблюдение на тези избори още на 1 октомври 1903 г. (сряда), са определени и внушителна група съдии и длъжности лица от Разградското отделение на Областния съд в Русе. За да попълня с някои щрихи разградската история, ще се огранича да посоча имената и функциите им. Не е излишно примерът, даден от представителите на съдебната власт за спазване законността на изборите, да се пренесе и в нашето време. За председател на I-ва избирателна секция в град Разград е назначен Марин Москов - подпредседател на Разградското съдебно отделение; Панайот К. Златаров - член на Разградското съдебно отделение - за председател на II-ра избирателна секция в град Разград; Кpум Шороплов - секретар на Русенския окръжен съд, е определен за председател на III-та избирателна секция в с. Шекере (дн. с. Ловско в община Лозница), I-ва Разградска избирателна околия; Т. Ив. Гумнеров - кеманларски допълнителен мирови съдия (дн. гр. Исперих) е назначен за председател на IV-та избирателна секция в с. Езерче на I-ва Разградска избирателна околия; Павел Мишков, който е разградски мирови съдия, е назначен за председател на V избирателна секция в с. Дряновец на I-ва Разградска изб. околия; Димитър Моллов - съдебен следовател при Разградското съдебно отделение, за председател на I-ва избирателна секция в с. Калово (дн. с. Дянково) на II-ра Разградска изб. околия; Н. Ангелов - член на Разградското съдебно отделение, се назначава за председател на II избирателна секция в с. Кеманлар (дн. гр. Исперих) на II-ра Разградска изб. околия; д-р Т. Боев, заместник-прокурор при Разградското съдебно отделение, е назначен за председател на III-та избирателна секция в с. Юнуз Абдал (дн. с. Йонково, община Исперих) на II-ра Разградска изб. секция; Г. Ив. Вацов - балбунарски (дн. гр. Кубрат) допълнителен мирови съдия - за председател на IV-та избирателна секция в с. Карагьоз (дн. с. Веселина, Лознишка община) на II-ра Разградска избирателна околия...

Г. Згурев е избран за депутат от коалицията на Демократичната, Народната и Прогресивно-либералната партия в XV Обикновено Народно събрание (15 октомври 1911 г. - 23 юли 1913 г.), период, в който държавата има две правителства (на Ив. Евст. Гешов от Народната партия (16 март 1911 – 1 юни 1913) и на Стоян Данев от Прогресивно либералната партия (1 юни 1913 – 4 юли 1913). Тогава България преживява Първата национална катастрофа след войните. Заместник-председател e на Парламента през целия си мандат.

Важен е изборът му в V Велико Народно събрание (9 юни - 9 юли 1911 год.), където той е вносител на редица законопроекти и предложения най-вече за промяна на конституцията, каквато е и целта на този парламент. Променят се членовете 6, 17, 19, 24, 35, 38, 55, 72, 73, 86, 121, 127, 161 и е отменен член 76 от Търновската конституция. Сред по-важните промени е тази на член 17-ти, чрез който се ограничават правомощията на Народното събрание за сметка на тези на царя. Обръщенията към монарха се променят от „княжески“, „княз“ на „царски“ и „цар“. Също така монархът започва да носи титлата „Негово Величество Цар на българите“", а престолонаследникът „Царско Височество“. Сред другите промени са намаляване от 5 на 4 години на мандата на Обикновеното народно събрание, българският владетел трябва да изповядва източно православие с изключение на сегашния владетел, увеличава се броят на министерствата и други.

Изключителна е заслугата на Г. Згурев още като главен секретар в Министерството на правосъдието за реформирането на приетия през 1896 г. Наказателен закон, който е непроменен до 1951 г., както и на Закона за наказателно съдопроизводство, познат като Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС) от 1897 г. Вече като министър на правосъдието той внася предложение и лобира за приемане на Закона за давността, утвърден с Указ от 18 декември 1897 г. и обнародван в „Държавен вестник“, бр. 23 от 30 януари 1898 г.

Най-крупното и велико дело на Георги Згурев, както отбелязват съвременниците му, остава цялостната реформа на съдебното дело в България в началото на новия XX век. На фона на днешните опити за реформа на съдебната власт у нас ще да е твърде полезно да приведа примера от историческото ни наследство.

За пръв път несменяемостта на съдиите се прокарва у нас със Закона за устройството на съдилищата от 1898 г., но при много ограничителни условия: „Чл. 141. Стават несменяеми от деня на обнародването на настоящия закон: председателите и членовете на Върховния касационен съд, председателите и подпредседателите на апелативните съдилища и членовете на тия съдилища, които са прослужили най-малко осем години непрекъсната съдийска служба.“; „Чл. 142. Стават тъй също несменяеми председатели, подпредседателите и членовете на окръжните съдилища, които при действието на настоящия закон са назначени за съдии, притежават условията, предвидени в чл. 96 и са прослужили шест години като такива“. Предвидената в този закон пределна възраст е 65 г. (според чл. 134). Макар и твърде ограничителен в това отношение, този закон се вижда много либерален на нашия тогавашен законодател и затова, със закон за изменение на същия (от 13 юли 1899 г.), изискваният от него стаж за добиване на несменяемост се увеличава за всички съдии на 15 години, като чл. 142 се отменява. Пределната възраст остава същата. Това положение продължава до 5 май 1910 г., когато, със Закон за изменение и допълнение на Закона за устройството на съдилищата, необходимото за добиване несменяемост прослужено време се намалява на три години, а пределната възраст се намалява на 60 г. (чл. 158, ал. 2).

През 1917 г., 3 април, става ново изменение на Закона за устройството на съдилищата, при което чл. 17 се изменя така: „Стават несменяеми всички съдии с юридическо образование, които са прослужили като такива или като прокурори или заместник-прокурори най-малко 5 години“. Една забележка пояснява: Службата на допълнителните съдии, допълнителните зам.-прокурори и и. д. мирови съдии не се зачита в случая“.

Венец в юридическата кариера на Георги Згурев става приемането на Закона за устройството на съдилищата от 27 декември 1925 г., в чийто чл. 138, въпросът за несменяемостта на съдиите се урежда по следния начин:

„Всички съдии, освен допълнителните, нотариусите и съдиите изпълнители, стават несменяеми след като са прослужили най-малко три години като титулярни съдии или зам. прокурори. Те стават сменяеми след навършване 60-годишна възраст“.

Въпреки всички тези условия обаче, съдийската несменяемост у нас никога не е достатъчно гарантирана. Запазена срещу административния произвол на министъра, на изпълнителната власт, тя никога обаче не е запазена от произвола на законодателя. Това, което не може да стане по административен ред, става, за съжаление, без никакви мъчнотии по законодателен ред. И точно Г. Згурев има доблестта и мъжеството да се бори и да работи най-много за преодоляването на предразсъдъците и партизанщината.

От 1921 г. Георги Згурев е председател на Управителния съвет на Адвокатския съюз. След 1938 г., когато се оттегля от активна обществена дейност, той остава като негов почетен председател до смъртта си на 27 май 1941 г.

Надявам се, че светлите примери от достойния живот на един български родолюбец, роден далеч от истинската си Родина, но превърнал за цел в живота си нейното добруване и създаването на ЗАКОНОВА ДЪРЖАВА, още със скромното си учителстване в Разград, може да послужи и за пример, и за поука!


Красимир Г. Кънчев


* Георги Згурев около 1880 г. след установяването му в София.

(Фотография от фонда на НБКМ-БИА)

* Георги Згурeв като главен секретар (първият вляво, до Теодор Теодоров) с членовете на реформирания кабинет на д-р Константин Стоилов (27 август 1897-18 януари 1899).

(Снимка от фонда на НБКМ-БИА)

* Георги Згурeв, най-горе, вдясно от народния поет Иван Вазов, сред членовете на

Висшият съвет на Народната партия с председател Ив. Евстр. Гешов в началото на XX век.

(Снимка от публикацията на Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.II. София, НБКМ-БИА. Фондация Българска наука и култура. Център за либерални стратегии, 2007).

* Обща снимка на фотографа Иван Карастоянов на 391 народни представители

V Велико Народно събрание, след гласуване промените в Конституцията. Згурев е един от вносителите на промените.

* Георги Згурев в края на живота си около 1940 г.

(Снимка от некролога му, публикуван в сп. „Адвокатски преглед“, г. ХХІ, 1941, бр. № 20)