Търсене

Начало Оживление Жената, която повече от 70 години пее в Църковния хор
Жената, която повече от 70 години пее в Църковния хор
07 January 2019

Един външен човек би се шокирал от факта, че Лили Черниш пееше двучасовата литургия наизуст. Понеже напоследък краката не я държаха, не отиваше да се разпее и да си вземе папката от сградата на архиерейството, а се качваше направо на балкончето на църквата и не искаше да й носят нотите: „Аз пея от ученичка в църквата, запомня се литургията. Пък и вече недовиждам, за какво са ми ноти?“.


07_01_2019_lili-1.jpgЛили Черниш говори добронамерено и винаги с усмивка – независимо дали става дума за сериозни житейски изпитания или за това как се прави сирене в домашни условия. Казва, че била в прогимназията, тоест 10-12 годишна, когато дошъл свещеникът в училището им и казал, че се набират хористи за църковния хор. Прослушали я, определили я като алт и така започнала да пее „покрай бабите в църквата“. Става дума за 1942 година. Впрочем и тогава е пяла без ноти: „Научавахме песнопенията много лесно, покрай възрастните хористи. Тогава пеехме само това, което сега се пее долу на клира“.

От многобройните диригенти, които са водили църковния хор, първо решава да разкаже за попадията баба Надя. През 50-те години на 20 век в Разград е служил свещеникът отец Василий, а хора е дирижирала баба Надя, съпругата му. Презвитера Надя имала много красив глас, сопранов. Отваряла книжката с песнопенията, давала тон. Знаела цялата служба и през църковния балкон си давали знаци с отец Василий кога да се пее, а кога хористите да изчакат някой ритуал. Свещеникът бил толкова грижовен и мил, че хористката Лили не можела да го нарече „отец Василий“, а му викала „бате Васко“. Друга дългогодишна хористка - Мария Карадимова, си спомня, че презвитерата леля Надя е помагала на Добромир Донев, когато той е поел църковния хор. Пяла е при сопраните и е давала някои насоки за реда на литургията. Сред спомените на Мария Карадимова е и това, че преди 9 септември децата от разградските училища организирано отивали в църквата, за да получат причастие. Не се налагало да се изповядват преди причастието, защото децата са невинни, но разсилният от училището водел целият клас в определен ден да се причасти.


07_01_2019_lili-2.jpgЙордановден на брега на Бели Лом

По това време Ломът бил широк, дълбок и пълноводен. На Йордановден, веднага след службата, свещеникът и миряните тръгвали надолу към реката. Мястото, на което кръстът се хвърлял във водата, било някъде между автогарата и мостчето (където днес е магазин Ками и „Еконт“). „Свещеникът благославяше водата, а ние пеехме ектении „Господи помилуй“ – докато свърши целият ритуал. Знаеш ли как се събличаха голи в тоя студ и се хвърляха за кръста. Веднага след това ги покриваха с одеяла, като излязат, а ние пеехме през цялото време“ – разказва Лили Черниш. Това се е случвало само до 1947 година, когато е последното голямо наводнение в Разград, а след него коритото на реката е променено във вида, в който го знаем и сега, а реката става твърде плитка, за да се изпълни ритуалът на Йордановден.

От църковните празници Лили си спомня как хористите са си носели червени яйца на Великден в църквата, а също как ходели на събора в Исперих по Илинден. Той се провежда и до днес край хижа „Ахинора“ и Демир баба теке. „Църковният хор пееше на събора, а после сядахме на земята на поляните и празнувахме. Докато ходехме из местността, мъжете хористи правеха тачки, на които да стъпим в по-труднодостъпните места“.


Който си ходеше на църква, продължи да ходи

Настъпват времена, когато не се гледа с добро око на вярващите: „Никой на никого нищо не казваше, но ние вече не споделяхме, че пеем в църквата. Понеже другарчетата ни нямаха понятие от църковна музика, не им говорехме за това“ – и тук Лили разказва нещата, за да се знае как е било, но без да се гневи и без да преувеличава. „Забраняваше си тя, милицията, ама никой не я слушаше. Ние бяхме стигнали дотам, че каквото си кажехме, това си правехме. Който си ходеше на църква, и по това време продължи да си ходи. На Великден пак беше пълно. Бабите си изпращаха децата на църква. Постепенно вярващите намаляваха защото времената бяха такива, не че някой е застанал пред църквата и да им пречи да влязат“.

07_01_2019_lili-3.jpgЛили си дава сметка, че родителите й са били религиозни, но на традициите я е учила баба й: „Моето маме ме караше да постя, даже ми носеше постна храна“. Свекърът и свекървата й били силно вярващи: „Никога не са ми правили забележка, че в неделя отивам на църква“. Сигурно религията им е давала сила в невероятните житейски перипетии. Свекърът на Лили е белогвардейският офицер Иван Черниш, избягал от Русия след Октомврийската революция и успял да се установи в Разград, въпреки трудностите.


За децата на хористите

 

Но не само Лили, а и дъщеря й Надежда е знаела литургията наизуст. Сега Надя Черниш е обоист в Разградската филхармония, а тогава – като дете, ходела с майка си в църквата, седяла на столче и прерисувала иконите, докато възрастните пеят. Постепенно научила всички песнопения наизуст, даже припявала. За децата на хористите може да се разказват безкрайно много истории и всичките си приличат. Всички те са спали по столовете на църковния балкон на Великден, защото истинската служба започва след полунощ. Свещеникът провъзгласява „Христос Воскресе“, раздава се благодатният огън, обикаля се църквата, стотици незапознати с вярата си отиват, а от 2 до 4 часа се служи празнична литургия, на която децата на хористите държат да останат на всяка цена. Заради тайнството, заради свещите, заради червените яйца и...заради съня на толкова невероятно място.


Да отложим всяка грижа ние, които пеем...

Следва дамският църковен хор, сформиран през 1992 г. от музикалния педагог Добромир Донев. Това е период на възход, диригентът събира много хористки с красиви гласове, разучават нови църковни произведения, повечето на композитора Петър Динев. През 1994 г. Красен Иванов поема църковния хор и тогава се разучава литургията, създадена от композитора Добри Христов. Ето тази литургия Лили пееше наизуст, но истината е, че след 5-6 години в хора всеки хорист може да пее без ноти. Сред най-ярките й спомени оттогава са съвместните служби с дядо Неофит (тогава Русенски митрополит, а сега Патриарх Български), от които тя винаги се връща изпълнена с възторг“. Другото най-вълнуващо са пътуванията на църковния хор с отец Кънчо Бояджиев, а после и с отец Георги Георгиев и с диригента Красен Иванов. „Спяхме по манастирчета и ни вдигаха много рано, за да служим“ – разказва Лили.

Днес Лили Черниш слуша литургиите единствено по телевизията. „Не мога да пея вече, стана ръждясал гласът ми. Само у дома пея“ – споделя тя. Въпреки че сега се е застояла у дома, Лили посреща гостите си с червено сако в стил „Шанел“, хапва си шоколадова торта. Единствена тя пие газирано вкъщи.

Казва, че любимото й песнопение от литургията е „Иже херувими“. Дали заради красивата музика на Добри Христов, или заради молитвата „да отложим всяка грижа, ние, които пеем трисветата песен на животворящата Троица“.


Даниела КУМАНОВА

 

 

* Лили днес

* Като млада хористка

* Лилия Черниш (вляво) и Мария Карадимова