shadravan.jpg abonament1.png
 
 






Забравена парола
baner_2019_170x236.png
 
Начало
Как руските „братя освободители“ ни окупираха и последиците от това
11 January 2019

Още преди да се раздадат „вистрелите“ от пушките и топовете на войната на Русия срещу Турция 1877-1878 г. за осигуряване излаза на Русия към проливите, царската дипломация и политическо управление кроят стратегически ходове за управление на окупираните, не на „освободени”-те земи, което да съответстват на дългосрочните интереси на великоруския шовинизъм и национализъм.


11_01_2019_rusiq_2.jpgСрамежливичко наричайки го план програма за „временно руско управление“, завоалирайки целите на действителната РУСКА ОКУПАЦИЯ за евентуално бъдещо трайно завладените балкански територии!

Единодушно и българските, и руските историографи определят четири етапа на тези руски попълзновения, които благодарение на дълго охулваните решения на Берлинския конгрес са предотвратени. Именно „железният канцлер“ Ото Бисмарк подпечатва действителната свобода на България, вярно, изкована с щиковете на руските солдати и саботирана от некъдърното управление на руски генерали и офицери. Пак добре, че последните най-учтиво и волево са направлявани от всички ония офицери от завладените от Русия западни царства, като Полското, Финландското, прибалтийските княжества.

Първият, подготвителен етап за въвеждане на руска окупация в нашите земи се реализира в навечерието на войната, от ноември 1876 г. до април 1877 г. Отлично разбирайки, че при една успешна война е необходимо да се осигури ефективно управление на окупираните територии, за да се гарантира тилът на действащата армия, към нея се създава „Канцелария на гражданско управление на освободените зад Дунава земи“. Тя се ръководи от опитния администратор княз Владимир Черкаски. „Канцеларията“ привлича за съветници авторитетни и образовани българи като Найден Геров, Тодор Бурмов, проф. Марин Дринов, Тодор Икономов, както и руски общественици като Сергей Лукиянов и ген. Дмитрий Анунчин. Първоначално „Канцеларията“ започва да събира разностранна информация за българското общество: историческа, културна, стопанска, етнологическа и т.н. Върху основата на натрупаните сведения от този „шпионаж“ се обсъждат различни идеи за бъдещата държавна уредба на България. Княз Черкаски и неговите сътрудници изготвят различни нормативни актове за местното и централното управление и започват да ангажират руснаци и българи за бъдещи административни кадри. И забележете, привлечените български „кадри“ са изцяло възпитаници на руски училища и университети, нито един не е от размирните бунтовници, от „нихилистите“.

11_01_2019_rusiq_3.jpg

Вторият, военновременен етап (април 1877-февруари 1878 г.), започва дефакто с активните руски действия на Балканите (юни 1877 г.) и завършва с подписването на Санстефанския прелиминарен договор. През този етап започва и фактическото изграждане на българската държавна уредба. Неговата цел е изграждането на административни, финансови, съдебни и полицейски органи в новоосвободените земи. До края на войната са създадени 8 губернии и 56 окръга. За губернатори се назначават руски висши офицери, а губернатор на Свищовската губерния става Найден Геров, най-активният проводник на руската политика. Повечето от вицегубернаторите са българи. Руската армия има твърдото намерение постепенно да привлича българското население в управлението на държавата. Основна грижа на „Канцеларията“ е изграждането структурите на местна власт. Създадените съвети за местно управление и съдебен контрол са изборни. Същевременно княз Черказки проявява предпочитание към участие на по-заможни българи в тези органи. Под ръководството на „Канцеларията“ по места се формира полицейска стража. Като цяло административната дейност на „Канцеларията“ е подчинена на създадени от нея „Временни правила“.

11_01_2019_rusiq_1.jpgПрез военновременния етап са ликвидирани някои турски данъци, с което се облекчава положението на българите. На мястото на „десятъка“ е въведен поземлен данък. Премахната е порочната система за откупуване на данъците. В селищата се установява ред и гражданска дисциплина. Започват да функционират първите пощенски станции.

Хронологическите граници на третия, мирновременен етап (март-юни 1878 г.) са от сключването на договора от Сан Стефано до сключването на Берлинския договор. В деня на подписването на Санстефанския мир тежко болният княз Черказки умира. Делото по изграждането на гражданската организация в новоосвободена България временно било поето от заместника на Черкаски в канцеларията - генерал Дмитрий Гаврилович Анучин. Скоро след това „Канцеларията“ е закрита.

Управлението на българските земи е поверено на специален руски императорски комисар с широки правомощия. За такъв е назначен княз Александър Дондуков-Корсаков, който заема длъжността си през май 1878 г. Той започва да управлява с помощта на Съвет на императорския комисар (Централно управление) със седем Отдела (министерства). В този съвет участва и Марин Дринов като ръководител на Отдела на просвещението. Седалището на княз Дондуков символично се премества от Търново в Пловдив.

Ускорява се изграждането на централните и местните органи на управление. Постепенно руснаците започват да отстъпват местата си на български чиновници. На различни длъжности са назначени над 2000 българи. Особено внимание е обърнато на въпроса за създаване на българска армия. Нейните основи се полагат на 31 март 1878 г. с формирането на българска “Земска войска”. За около година военно обучение преминават около 30 000 българи.

През мирновременния етап основно се реформира данъчната система. Току-що изградените органи на властта се разширяват, доусъвършенстват и укрепват. Даден е тласък на търговията – вътрешна и външна. Губернските, окръжните и селските съдилища се попълват с български кадри. Този етап е най-съзидателният.

Заключителният, четвърти етап на „времената“ руска окупация протича от сключването на Берлинския договор до май 1879 г. (юли 1878-май 1879 г.). Дейността на княз Дондуков е съобразена с намаления срок на пребиваване на руски войски в Княжеството от 2 години на 9 месеца. През този етап се доизграждат всички административни звена на държавния организъм. Изграденият през предишния етап Съвет на императорския комисар напълно разгръща функциите си като своеобразен министерски кабинет. Седалището на княз Дондуков се премества от Пловдив в София.

Руските власти обръщат особено внимание на териториите, които според Берлинския договор трябва да образуват провинцията Източна Румелия. Там българите застават начело на всички звена на административните структури. Под ръководството на ген. Аркадий Столипин руски офицери подготвят населението за военна защита при евентуално навлизане на турски части (както предвижда Берлинският диктат). Българите са снабдени с голямо количество оръжие.

Руските власти подпомагат завземането на земите на избягалите турски чифликчии от страна на българските селяни, които започват да развиват активно селскостопанско производство. С това обаче се залага такава взривоопасна мина, че до края на века, а и доста след това, българските правителства не съумяват да се справят с вълненията сред останалото в страната турско население, а и завръщащите се бежанци още повече го доутежняват.

Въпреки ширещите се мнения на мастити български историци, като напр. проф. Милчо Лалков и ред други, че „временното руско присъствие, управление има “трайно положително отношение, че отношенията между освободители и освободени не се изкористяват, а напротив – руската администрация в България добронамерено подготвя българите за самостоятелното им държавно съществуване”, фактите от историята говорят съвсем друго нещо.

Разбойничеството е практика по българските земи, която ги опустошава и бичува почти до 30-те години на ХХ век. В народното съзнание то има както характеристиките на Робин Худ и Чавдар войвода, така и неблаговидната слава на кърджалиите и даалиите.

Сравнително най-добре познат е Родопският метеж (познат още като Родопското въстание, Сенклеровия бунт), който е въоръжено движение на турци и помаци срещу временното руско управление в част от Родопите след войната от 1877-1878 година. Възниква през февруари 1878 година с участието на останките от армията на Сюлейман паша, разбита от руснаците в битката при Пловдив (само месец по-рано) и от турски бежанци. Сред командирите на метежниците е бившият британски консул във Варна и офицер от османската армия Станислас Сенклер.

Но за малко хора, даже и на специалистите, са известни турските бунтове, даже наричани често „въстания”, сред мюсюлманското население в Делиормана, в Силистренско, Разградско, Търговищко, в Тузлука и Герлово.

Силистренският ни колега Румен Липчев много характерно намери мястото и ролята на мюсюлманското население в обществено-политическото развитие на младото княжество, като изведе три фактора, които му влияят:

Първият действа под влияние на постановките на Берлинския договор и на отношенията на васална България с Османската империя. Проблемите официално идват от въпроса за мюсюлманските бежанци. За да компрометира младата държава, Портата използва появата в североизточните й предели на разбойнически банди от мюсюлманско население. Подстрекавани от Цариград, действията им вземат широки размери. Българското население е подложено на постоянен терор. Това създава големи грижи на българските правителства. Портата от своя страна, изопачавайки фактите около разбойническото движение, се мъчи да злепостави пред Европа и най-вече пред Великите сили, които подписват Берлинския договор, Българското княжество, обвинявайки го в издевателства над турското население и пр.

Вторият фактор е тясно свързан с политическата реалност в страната и с отношението на тогавашните партии към мюсюлманското население, необходимо им в изборната надпревара. Какъв по-хубав паралел с милата ни родна картинка днес. Не трябва да се пренебрегва и зависимостта на българската политика от Русия (до края на XIX в.).

Третият фактор, действащ върху позицията на това население, се определя от неговите лидери - бейове, богаташи и религиозни началници, които го манипулират за собствени икономически изгоди, а в началото и за политическите интереси на Портата.

Неслучайно и първите съдебни дела, които се водят от новосъздадената българска съдебна власт в Русчушка губерния и най-вече в Разградското съдебно отделение са свързани с възстановяването собственността на турските бежанци. Тихомълком покровителствала заграбването на имотите на бягащото цивилно турско население, новата власт се сблъсква с нарастващите като лавина съдебни дела за компенсации, за неустойки, за издръжка и настойничество, дори за разграбване на материали от изоставените турски укрепления и крепости.

Ето например една такава призовка, а заедно с обявленията те са десетки, на Разградския окръжен съд, по това време председателстван от един изтъкнат български просветител - Константин Кипровски, който след две години става и депутат от Разградското окръжие. Помощник секретар на съда е устроеният на добра държавна служба Димитър Тодоров Икономов-Даскала, участник в четата на Христо Ботев.


Разградскiй Окрѫженъ Сѫдь

Призовка

545.

Османъ Айладѫнлѫ изъ г. Разградъ въ неизвѣстно жителство по искътъ Лир. Тур. [лири турски] (6) Шесть на Настойчикътъ на Сирачетата на Нено Николовъ Петръ Колевъ изъ г. Разградъ ся призовава съгласно съ ст. 115, § 3 отъ „Врѣм. Сѫд. Правила” за да ся яви лично или чрѣзъ свой повѣренъ въ залата на този Сѫдъ, слѣдъ шесть месѣца отъ последното публикуванье на настоящiй призовъ; Въ противенъ случай Сѫдътъ ще постѫпи спорядъ ст. 281, § 1 отъ сѫщитѣ правила.

Разградъ 30 Юлiя 1879 година.

За Прѣдсѣдательтъ Кипровскiй.

Помощникъ Секретарь Д. Т. Икономовъ.


Тъкмо от това време и от породените от него събития, започва блестящата политическа кариера на разградския учител, читалищен и просветителен деец Димитър (или Димо) Вълчев Хранов.

След войната той е сътрудник на генерал-губернатора на Източна Румелия и участва в изработването на Органичния устав (Конституцията) на областта. През 1879 г. започва службата му в дипломатическия отдел, като с Указ № 17 от 19 юли 1879 г. на княз Александър Батенберг, по доклад на министъра на външните работи и исповеданията под № 3 от 17 юли с. г. Хранов е назначен за Началник на отделението на Външните дела, считано от 1-ви юли 1879 г.

Някои автори твърдят, че първите разбойнически банди в Делиормана се появяват веднага след оттеглянето на руските окупационни армейски подразделения, което обаче е твърде далеч от истината. Такива съществуват и действат още и при руската окупация. Местното мюсюлманска население е манипулирано, че сега е моментът да си разчисти сметките с българската власт, създавайки въоръжена опозиция по много опасен начин в източните предели на Княжеството. За тези си действия то получава и пряка подкрепа от турската столица.

На 8 юли 1878 г. в София е открито военно училище. През пролетта на 1880 г. завършва и първият випуск офицери за българската армия. Успоредно с войската се изгражда и професионална полиция.

Само година след това, на 10 юли 1879 г. правителството взема първите крути мерки. Военният министър Дм. Паренсов спуска заповед по военното ведомство, поместена в Държавен Вестник, 1879, г. I, 28 юли 1879 (събота), бр. № 1, за подсилване на войската в източните райони, тъй че да се противопостави на разбойничеството.

Все в същия брой № 1 държавният официоз обнародва Указ № 5 от 10 юли 1879 на княз Александър Батенберг за борба с разбойничество. Ясно и точно се визират случаите на разбойничеството в Разградско и отношението на местните власти към това. За първи път след изтегляне на русите и при възстановяването на българската държавност в близо една четвърт от териториите на Княжеството е обявено военновременно положение с всички произтичащи от това последици. Предавам текста на целия указ в тогавашната му орфография поради рядкото му срещане и/или цитиране дори в научните публикации, като подчертаванията по оригинала са мои.


У К А З Ъ

5

Ный А л е к с а н д р ъ I.

Съ Божiя милость и волята народна

Князь на Българiя

Въ много окрѫзи на въсточнытѣ губернiи сѫ ся образували въорѫжени шайки отъ сто и повече человѣцн, които сѫ нападѫли на градове и села, и за усмиренiето на които ще ся случи въ мирно время да ся пролива скѫпата кръвь на младата българска войска.

Съ отиванiето на Русскитѣ Окупацiонны войски отъ въсточнытѣ губерн на Княжеството, хайдушките шайки сѫ ся усилювали и въ нощьта на 27 срѣщу 28 юнiй [1879] една отъ тѣзи шайки е нападнѫла на Османъ Пазаръ [дн. гр. Омуртаг], ако подиръ престрелката, която трая два часа и да бѣше отблѫсната, но въ редоветѣ на защитниците на Османъ-Пазаръ ся намѣриха ранени и контужены. Такива въорѫжены шайки сѫ ся появили и въ мѣстностьта на Герлово, близо до Ески-Стамбулъ [дн. гр. Преслав], въ Тузлука и въ Ески-Джумая [дн. гр. Търговище].

На 5-ый юлiй проводеныйть пехотнiй патрулъ oтъ Ески-Джумаяео ималъ прѣстрѣлка съ една отъ шайкитѣ близо до Чаушкiой [дн. гр. Камен], изъ числото на патрультъ единъ е былъ контуженъ, на сѫщето число въ 10 Часътъ нощемъ конна шайка нападнѫла на селото Теке [вер. дн. с. Разбойна в землището на гр. Търговище], петь верста отъ Ески-Джумая. Проводената противъ тази шайка полурота отъ Разградската дружина настигнала я въ гората близо до селото Сортикляръ [вер. дн. Семерци, общ. Антоново] ако и да я пропъдила, но въ полуротата ся намѣрилъ смъртно раненъ единъ унтеръ-офицеръ. Всичкитѣ тѣзи събытiя въ свръзка съ донесенiята на мѣстнытѣ власти за безпокойствiето и крайно възвълнуваното състоянiе на населенiето, указватъ на необходимостьта да ся земать съотвѣтствующи мѣрки за задушаванiето безпорядъцытѣ.

Тѣзи мѣрки сѫ нужни и за да ся даде на мѣстнытѣ власти по-опредѣленны отношенiя къмъ този въпросъ, за да ся оспокои мирното населенiе отъ каквато вѣpa и народностъ да е, а тѫй сѫщо и да ся покаже на безпокойната часть отъ населенiето, че МОЕТО правителство като желае да даде на жите-жителитѣ мирно преуспѣванье, твърдо ся е рѣшило да тури край на всичкитѣ тiя безпорядъци.

Затова, на основанiе на 47 и 76 ст. ст. отъ конституцiята на Княжеството, споредъ докладътъ на Военнытъ министръ и съгласно съ мнѣнiето на ми­нистерскiйтъ съвѣтъ, НЬIЙ постановихмы и постановявамыы:

  1. Всичката Варненска губернiя, окрѫзитѣ Разградскiй и Ески-Джумалiйскiй отъ

Русчушката губернiя, Османъ-Пазарскiйтъ и Еленскiйтъ окрѫзи отъ Търновската губернiя, да ся обявять въ военно положенiе временно, до ново распорѣзданiе.

2. Да ся предостави на началникътъ на въсточный военннй отдѣлъ, въ мѣстноститѣ обявены на военно положенiе, на основанiе 127 ст. отъ военно-сѫд. уставъ и 227 ст. военнный уставъ за наказанiя да предава на военный сѫдъ лицата отъ гражданско ведомство, съ приложенiе къмъ тѣхъ наказанiята уста­новени за военно-служашитѣ въ военно времѣ за слѣдующiтѣ престжпленiя:

а) Явно възстанiе къмъ което ся преравняло нададенiе, съ opѫжie въ рѫцетѣ, на миритѣ жителы и на длъжностнытѣ мѣста както на военното, тѫй и на гражданското управленiе;

б) умышленно убийство;

в) разбой;

г) подпалванiе на частно имущество и

д) истребленiе продоволственны и военны запаси, а тѫй сѫщо и складове на казенно имущество.

3. Да ся учреди на усмотренiето на началникътъ на въсточный военный отделъ въ единъ отъ градовете на страната обявена въ военно положенiе, Полевый военный сѫдъ за решаванiе дѣлата, за лицата отъ гражданското вѣдомство предадени на военный сѫдъ, по правилата изложены въ IV раздѣлъ на военно-сѫдебнныйтъ уставъ и съ предоставянiе право на началника на въсточннй военннй отделъ, да не препроважда дѣлата въ кассацiоный порядъкъ, съгласно 630 u 631 ст. ст. отъ военный сѫдебенъ уставъ, окончателно да конфирмува всичклтѣ приговори на Полевыйтъ военнъ сѫдъ.

4. На основанiе 101 ст. отъ военный уставъ за наказанiята да ся предостави право на началникъмъ на въсточный военнъ отдѣлъ, въ случай на смущенiе, да вземе за обща безопастность, особенны мѣрки на предосторожность, и за нарушенiето имъ да опредѣлява наказанiе, като обявява за това предварително за всеобщо знанiе и

5. Настоящiй указъ има приложенiето си къмъ всичкитѣ дѣла по престѫпленiята, упомянѫты въ п. 2, и който не е получилъ до настояще время окончателно разрешенiе.

Издаденъ въ Нашътъ дворецъ, въ Софiя, на 10 Юлiй 1879 година.

На първообразното подписано:

Александръ.

Приподпнсано Военннй Министръ

Генералъ Паренсовъ.


Изобщо борбата на младото Българско княжество срещу разбойничеството и броженията сред мюсюлманското население в Североизточна България и конкретно из Тузлука, Делиормана, Герлово става най-злободневната тема, на която са посветени ред актове на управляващите. Дори парламентът е принуден през 1887 г. да приеме първия Закон за изтребление на разбойниците. Най-големите чети се организират в пограничните области и са съставени предимно от българи бежанци или изселени от България мюсюлмани. Дейността им е облагодетелствана както от планинския или гористия характер на районите, така и от близостта на слабо охраняваната държавна граница. Най-дълго оцелелите групи обикновено използват тактиката след извършен удар да се спасят от потерите, като преминат в Турция, Румъния, Гърция или Сърбия.

Това е тема, която особено в годините на „зрелия социализъм“ и при т. нар. „възродителен процес“ комунистите упорито отбягваха и дискриминираха многобройните публикации от онова време. Ще се спра в друг материал на безбройните свидетелства от българските архиви и публикации в периодичния печат до края на XIX век на това как младата българска власт се справя със заложената от руската „освободителна“ армия подривна мина.


Красимир Г. КЪНЧЕВ


Балканите и българските земи след Берлинския договор от 1878 г.

(Карта на Давид Рамзей от дигиталната колекция на карти на Нюйорската публична библиотека)


Княз Черкаски с част от свитата си и служители от „Канцелария на гражданско управление на освободените зад Дунава земи“ в полевия лагер край с. Горна Студена.

(Копие от фотография на Франц Душек от дигиталната колекция на Нюйорската публична библиотека).


Разградският учител, читалищен и просветен деец Димитър (Димо) Вълчев Хранов.

Портрет ок. 1900 г. с автограф, предоставен за честването на 35-та годишнина на разградското читалище „Развитие“ през 1904 г. и публикуван в юбилейната книга на А. В. Изворов и В. Йорданов (книгата и сведенията от нея ми бяха любезно предоставени буквално преди дни от секретаря на читалището Любомир Илиев). Политическата му кариера започва тъкмо в смутните разбойнически времена из Делиормана...