Търсене

Начало Оживление Иван Гяурджиков – сладкодумният разказвач на истински истории
Иван Гяурджиков – сладкодумният разказвач на истински истории
11 January 2019

В края на миналата година Иван Гяурджиков навърши 75 години. По този повод го посетих, за да видя как един интересен и колоритен човек от Лудогорието посреща своята годишнина и представя житейската си философия и мъдрост. Къщата е на края на село Гецово. Отсреща е голямата каменна чешма и конната база. Виждат се коне и природата на северните височини по поречието на Лома. Домакините ме посрещат сърдечно.

11_01_2019_ivan-1.jpg

11_01_2019_ivan-2.jpgС тях е великолепно куче, което ме наблюдава внимателно. След предупреждение, че съм „свой човек“ от домакините, то ме гледа любопитно и прави близък контакт за сприятеляване. Разглеждам подредения селски двор, после влизаме в къщата, сядаме на кафе и сладки приготвени от съпругата на Иван. Красота и тишина. От тишината ми писват ушите. Питам учудено. Домакинът се смее и казва, че тук, на село, е така. Тишината лекува и възвръща силите на човека, несвикнал с такава идилия...

Пием кафе и разговаряме. Минаваме по лентата на живота на човека, видял и преживял много. Говорим за страстта му за изследване на историята на родния край и най-вече на родното му село Пороище (голям и безспорен краеведски принос). После минаваме в полетата на литературата. Учудва ме природната интелигентност и ерудираност на този човек. Висок дух и силна устойчивост към превратностите на съдбата. Плеяда интересни личности от общестевния живот на Разград през последните 60 години биват описвани от талантливия разказвач. Струва ми се, че оживяват пред мен в този момент в дома му. Оказва се, че е човек енциклопедия, пресъздаващ спомените си като живи картини от миналото на Лудогорието в сферата на обществения, политическия, спортния, художествено-творческия и бохемския живот.

Разговорът ни така се завърта, че говорим за творческото писане. Иван споделя, че за да напишеш нещо в поетична форма или в проза, не трябва да е само информативно или самоцелно. Неусетно четящият трябва да открива на втори или трети план същественото, съкровеното, което искаш да внушиш. Душевното търсене на твореца трябва да ни въвежда в размисъл, в търсене на човешката справедливост скромно скътана в живота на хората. Понеже често се случва някой да критикува друг в общественото пространство, Иван казва, че за да критикуваш някого, трябва да си минал вече по тези пътища. Да си помъдрял и да носиш отговорност за деянията си. Да си изградил в себе си след много пъти проба-грешка състояние на душевен лекар, за да лекуваш недъзите на другите. С похвалата също трябва човек да се съобразява, за да не замъгли представата на похваления за реалността, в която се намира.

Разговорът ни продължава. „От всеки не става поет или писател, казва Иван. При социализма имаше малко творци и голяма цедка. Сега всеки пише и се смята за голям творец, без да знае къде се намира в общото. Сам си издава книгите и сам се хвали пред хората, а те гледат и слушат неговото. Това вече става с интернет. Дали е ценностно или не – няма значение. Също така, образованието няма значение за таланта на човека, казва моят домакин. Дава пример с едно изказване на Иво Андрич като максима: „Да пишеш така, че на думите да е тясно, а на мислите широко...“.

Биографията му е доста интересна. След седми клас отива да живее при дядо си и баба си на село, които по него време те са над 75-годишни. От тях научава преданията на старата история на родовете и събитията в Пороище, незаписана и неизследвана до него време. Научил е много от историка Христо Стойков, който му е съсед. „Все по-трудно вече се „ловят“ ценните исторически факти“ – възкликва събеседникът ми. Неусетно стигаме до спорния до ден-днешен въпрос, дали Левски и Ангел Кънчев са идвали в Пороище, след като няма писмени сведения и не може да се докаже на сто процента. Домакинът ми, пишещ краеведски открития и истории за Пороище, споделя, че спомените също трябва да влизат в съкровищницата на местната история. Внукът на лечителката баба Кондила Сашо Пантелеев, който е жив и здрав днес, е чувал от баба си, чиято къща е била срещу Комитетската, че е лекувала Левски. Наскоро Иван Гяурджиков е споделил с Кольо Челебията това, а той, от своя страна, му е разказал, че е чувал от дядо си хаджи Ради Терзипанов, който е бил касиер на тайния революционен комитет в Пороище, че лично се е ръкувал и разговарял с Васил Левски. „Това са отломки от истинската наша история или чисто злато“, споделя развълнувано събеседникът ми...

Иван Гяурджиков започва да пише в една тетрадка след седми клас. Първата му дописка до вестник е през 1961 година. През 1966 г. става редовен сътрудник на многотиражката „Животворна сила“ с редактор Любен Иванов – орган на ръководството на Завод за антибиотици. По-късно се включва в дописниците на „Лудогорска правда“.

Разговорът ни продължава и се спираме на природните красоти на България и на родния край. После говорим за провинцията, за душевността на хората. Спираме се на отрицателните качества като завист, омраза и злоба, които днес надделяват и заемат всички кътчета в отношенията. Творецът е свръхчувствителен на тая тема. Дава пример с Христо Стоичков и Лили Иванова и жълтините около тях. Предлага да „виждаме“ само хубавите неща, таланта и славата им, които са наше национално богатство.

За писането допълва че продължава да пише по всяко време на денонощието. Допреди няколко години е бил и селски чобанин. Пасял е овцете и козите на хората. В чантата му винаги е имало тетрадка с химикали. В който и момент да го връхлети вдъхновението, е готов да го запише.

На въпрос от моя страна, кога ще издаде втората си книга с разкази или истории (първата е „Лудият свидетел“ от 2014-та - разкази, с които буквално стъписа литературните среди, че и страшно много велики творци му завидяха!), авторът се колебае – не бил оптимист, понеже четящите хора намаляват все повече. Споделя с болка, че в местната култура като структура влизат хора непознаващи въобще българската култура и традиции. Че изплуват на повърхността като мръсна пяна разни писачи и драскачи с голямо самочувствие, без да имат натрупана обща култура. Тук Иван ми разказва една история отпреди 40 години. „Вървя из града и гледам някакво „парче месо“ – човече, седящо на количка без крака и с една ръка. Момчето влиза в спортния магазин и аз също. Там има много хора. Някой се блъска в стъкло и го счупва. Всички избягват, докато дойде милиционерът. Оставаме аз и момчето. Продавачите обвиняват момчето. То вади просените събрани пари и ги подава, за да плати. Тази случка ме потресе и промени живота ми, вътрешния ми свят“. Друга случка отскоро разказва Иван. Среща Любка Стоянова, поетесата, на пазара. Той носи вестник с отпечатани нейни стихове. Поздравява я. Тя възмутено му показва как думите в стиховете й са променени...

Завършвам своето гостуване в дома на човека, натрупал житейски опит и мъдрост търсещ през целия си живот справедливостта, след нея красотата. Тръгвам си изпълнен с впечатленията от богатия житейски драматизъм. На изпроводяк Иван ме дарява с ябълки, корабии, баница и домашно вино. Кани ме отново на гости...


Димитър ПЕТРОВ