Търсене

Начало Култура За „Квинтесенцииди“ на Иван Димитров, или за тънките и висши творчески субстанции
За „Квинтесенцииди“ на Иван Димитров, или за тънките и висши творчески субстанции
15 January 2019

Представяме новата книга на Иван Димитров - „Квинтесенцииди“, сборник със сентенции и афоризми. Авторът е познат на разградчани като юрист и дългогодишен синдикален деец. Негови стихове са публикувани в местния и централния печат, в алманаси и други литературни издания /творческият му прощъпалник бе в „Екип 7“ преди повече от двадесет години/. Автор е на няколко поетични сборника и на два романа. Сегашната му книга е опит за пробив в жанр, който е труден дори и за автори с претенции за „живи класици“. Затова и малцина набират куража да се пробват, а единици са тези, които успяват...


Нямам преведени стихове и проза на чужди езици, защото още не съм ги превел добре на български език.

Войната се печели на ученическия чин, казва Бисмарк. Но там се и губи, добавям скромно аз.

Често се казва, че в живота човек трябва да си знае тавана. Аз бих добавил: и пода, и пода...

Не може да дадеш нещо, което нямаш. Особено пари. Не е така с акъла – всеки дава.

Цената на една свобода е друга свобода.

Хората избират в тежки ситуации по-малкото зло. Няколко малки „зла“ обаче често правят едно голямо зло.

Няма прост избор, защото няма прост резултат от него.

Поетът е или крадец на чужди, или дарител на свои копнения. Точно затова читателите го забелязват, смятайки се за „окрадени“ или „дарени“.

Играта е винаги с доброто и лошото ченге, като накрая...ме набиват и двамата. В политиката това е най-видимо.

Големият художник е този, чиито картини не се ограничават от рамката, а тя им служи само за окачване.

Толкова съм обикновен, сравнявайки се с тези около мен, които изтъкват голямата си необикновеност, че започнах сериозно да се радвам на обикновеността си.

Никак не харесвам думата „бездушно“ или „бездушие“, защото няма такова чудо – човекът е с душа. Въпросът е за нейното качество. Затова – великодушно, добродушно, малодушно...

Да играеш ролята на лош е трудно, но често успешно; на добър е още по-трудно, защото трябва да си добър.

Човекът е една сложна грешка. Всичко, което прави, е за поправяне на тази грешка.

Дебелата глави винаги боли – или защото я удрят, или защото тя удря.

Първите заразени са или първите излекувани, или първите умрели. Така е и с идеите...

Единият – архонт /Слави Бинев/, другият – лорд /Евгени Минчев/ третият – доктор хонорис кауза /Христо Стоичков/...и още куп академици, генерали...Сега чакам сенатори...

А ни трябва трактор за работа.

А, извинявам се, и Трактор имаме /Алексей Петров/, макар и не за работа, Боже!

16_01_2019_ivan_dimitrov_1.jpgЗагубени сред разградската литературна „многотия“ в последно време, все по-рядко срещаме автор, който не само иска да ни каже нещо, но и да знае как да ни го каже.

За това си мислех, когато четох „Квинтесенцииди“. Това е заглавието на новата книга на разградчанина Иван Димитров, който започна литературните си изяви с поезия, после ни изненада с доста прилична белетристика, за да ни предложи сега този сборник с афоризми и сентенции, според жанровото определение в предговора на редактора Дачо Господинов.

Аз бих ги нарекъл фрагменти, по подобие на Атанас-Далчевите „Фрагменти“, и то не само заради формалното сходство, а и заради успешния опит на Димитров /по подобие на великия Далчев/ в най-синтезиран вид да ни представи вижданията си за света.

16_01_2019_ivan_dimitrov_2.jpgНа пръв поглед избраното от автора заглавие може да се стори претенциозно и маниерно. Още след пръв прочит обаче разбираме, че е „квинтесенциидите“ на Иван Димитров са си точно такива.

„Квинтесенция“ - буквално казано, това е най-високият слой на въздуха, най-тънката стихия в алхимията, най-тънката и висша субстанция.

В преносен смисъл това е най-важното от същността на живота, синтезиран израз на разбиранията на твореца на света. Точно в този смисъл авторът е успял, достигайки до кратки, синтезирани философски прозрения за живота въобще и /което е още по-ценно!/ за нашите български работи.

Някои от фрагментите на Димитров са истински документи на /за/ живота; за ставащото около нас в момента и от много години насам; за българската народопсихология; за свободата, държавата, любовта, политиката, истината и лъжата. При това повечето от кратките „документални“ свидетелства и обобщения са подредени с хумор, тънка ирония, та и себеирония, да не говорим, че в някои от тези афористични размисли има много повече казано от сума ти многословни романи.

Е, има и сентенции, където Димитров не е успял да постигне това. Причината според мен е, че се подлъгал в стремежа за лесен словесен ефект /заигравките с „аналите“ и „анализаторите“, „походка“ и „похот“, за „лозето, молитвата и молива“, римушки като „силикон“ и товаровозен кон“ и др./, а обикновено в такива случаи се стъпва накриво и затова е бивало да има по-строг и действителен редакторски подбор.

Снизходително ще пропусна тези „халосни изстрели“, защото наистина са единични и не могат да развалят впечатлението ми, че като цяло авторът е постигнал едно от най-мъчните неща в литературата и въобще в писането– с малко думи много да кажеш. Самият той добре го е рекъл в един от фрагментите си: „Като е толкова просто – говори и пиши просто!“.

Да, наистина, никак не е „просто“, т.е. не е лесно, да говориш и пишеш просто, пък като те слушат и четат, да разберат, че си казал или написал нещо умно. Иван Димитров е постигнал това с неговите „Квинтесенцииди“ и който ги прочете, сам ще се убеди, че „И книгата е като хората – по корицата я посрещаш, по съдържанието я изпращаш или задържаш“...


Митко ХАНЧЕВ