Търсене

Начало Култура За Павлина Стаменова, новата й книга и за други неща
За Павлина Стаменова, новата й книга и за други неща
18 January 2019

Не съм литературен критик и стиховете ми не са като на нормалните поети, тъй че вероятно най-малко имам право да давам оценка на една доказала се във времето и в страната поетеса като Павлина Стаменова, чиито стихове се преписват и знаят наизуст от ученици и младежи и същевременно възрастни хора намират в тях нещо свое и съкровено, което те не могат да изразят, но го чувстват и разбират…


18_01_2019_pavlina_1.jpg18_01_2019_pavlina_2.jpgНо тя, като на един от първите й добронамерени читатели, ми подари новата си стихосбирка „Дневникът на сърцето“ /всъщност, луксозен том с невероятния обем от 343 страници и съответно – с около 300 стихотворения!/. За справка ще кажа, че двете ми книжици, излезли по времето на социализма, когато имаше държавна книгоиздателска политика и когато издателствата не само че поемаха разпространението, но и изплащаха хонорар на авторите, бяха с по 30 страници, с по 28 стихотворения и с цена 28 стотинки. После обаче стигнахме до времето, когато най-реномираният седмичник за литература, изкуство и култура „Пулс“, отвори специална страница за непризнати гении – плащаш си 10 лева и стихотворението ти мигом излиза! Но това - между другото!

Разбира се, че Павлина ме и помоли да напиша нещо за нея в „Екип 7“ и ми припомни, че съм бил редактор на първата й книга, та как мога да й откажа, колкото и да не съм анализатор, а и аз някакъв поет съм, със собствени разбирания за творчеството, които опират предимно до „харесвам или не харесвам“...

Но още при предговора на известния поет Недялко Йорданов, който също не е само с приятели, реших, че просто няма какво да напиша повече, освен дето над едно нейно първо /или може би второ или трето/, публикувано стихотворение в страницата „Огнище“ на „Ново Лудогорие“, бях поставил рубриката „Запомнете това име!“... Ставаше дума за едно лирично сюжетно стихотворение, в което се разказваше за съдбата за едно премръзнало гълъбче, което се е завряло да търси топлинка и завет под гумите на голям автобус и същевременно е намерило там смъртта си.... Погледнато реално, алюзията между съдбата на авторката и лиричния герой е валидна донякъде и до ден-днешен. Още повече, че по това време имаше актриса в театъра ни със същото име, а Павлина бе напълно непозната, та доста време актрисата се кичеше с нейния успех или поне не отричаше да е писала подобно стихотворение.

Както и да е. Да преминем към думите на Недялко Йорданов:

„Поетесата Павлина Стаменова е гордост не само за Разград, а и за цяла България. Тя е един уникален творец, живял цял живот в провинцията, далече от столичните снобски поетически кръгове, далече от битките в Съюза на българските писатели. Днес сме свидетели на голям куриоз. От една страна бедност и мизерия, грижи за насъщния, а от друга – бум на поезията...“.

И прочее, предговорът го има и всеки може да го прочете. Още повече, че това е втори такъв предговор за Павлина – за първия тя бе обявена за фалшификатор, защото било невъзможно Недялко Йорданов да казва такива неща за нея. Оказа се, че е възможно и още как!

По-нататък Недялко, за да е пределно ясен, продължава:

„Павлина Стаменова е поетеса от най-висок ранг! Нейните стихове притежават трите компонента за висока поетическа класа.

Първо: Пределна искреност, емоционалност, откровение докрай. Писане само тогава, когато стихотворението не може да не бъде написано.

Второ: Значимост на написаното. Стиховете й надхвърлят личното и читателят става съпричастен на прочетеното, в което намира свои мисли, болки и тревоги, свои радости и мечти.

Трето: Изрядна поетическа форма. Блестящ класически стих в разнообразни ритмични стъпки, оригинални метафори, запомнящи се поанти... Не случайно стиховете на Павлина Стаменова са толкова благодатни за пеене и някои от тях станаха музикални шлагери на най-големите наши музикални конкурси...“.

И още, и още!

Не отчита обаче Недялко Йорданов, че провинцията може да е далеч от софийските междупоетически ежби, но и в нея си има поетически общности и свои „корифеи“ на словото, има, разбира се, завист – творческа и нетворческа, и всичко останало, което го има в София, но в далеч по-миниатюрен и смешен вариант. Отделно е това, че Свети Илия в селото си не е светия, а чрез масовизацията на писателското движение на принципа „Имаш пари, пиеш слава!“, та ако някъде решиш да се направиш на поет отговорът е веднага: „Е, голяма работа, тя и леля ми пише стихове!“...

Излизам от темата, но по Коледа почина неочаквано един друг местен поет – Величко Енев, който още преди много години получи признание в столицата. Оказа се костеливо камъче, държеше си на творчеството, не приемаше предлаганите му поправки и ремонти, та така и не му излезе очакваната стихосбирка.

После изгори всичките си стихове, реализира се успешно като учител и училищен директор, но стана особняк, скъса връзките си с местните поетически кръгове, като продължи да пише, но вече със счупена душа. Под некролога му Пламен Панчев е написал нещо от рода на „Поетите си отиват, но написаното от тях остава!“.

Остава – трънки!...

Както остана и след неговия приятел от Дулово Стефан Калев. Живя гладен, самотен и непризнаван за Свети Илия в собствения си град. После дали се самоуби, или изпи отровна пърцуца - не ни е известно, но така или иначе си замина от тоя свят. После ония, които не го признаваха, направиха поетичен конкурс на всеки две години за най-добра стихосбирка от Североизточна България. Кръстиха тоя конкурс на неговото име и.... пито – платено!

Та мисълта ми е, че добрата дума много рядко и трудно взе да излиза от душите ни за хората, с които живеем – па били те поети особняци, или „нормални“.

И в тоя смисъл ви моля, уважаеми читатели, които не сте изкушени /още!/ от лесното писане и вас, над 30 000 регистрирани в поетичните сайтове поети, четете и други, освен собствените си стихове. Може би ще разберете, че писането не е чак толкова лесна работа, колкото ви се струва!

А на Павлина искрено честитя новата книга. Тя наистина преодоля провинциалните рамки и вероятно ще остави името си сред имената на големите поети на България. Което пък на мене като „особняк в залеза си“ вече ми се струва все тая! Човек един път живее, но най-често е сбъркал времето!

 

Дулинко ДУЛЕВ