Търсене

Начало История Разбойничеството из Делиормана - другата последица от войната през 1877-1878 г.
Разбойничеството из Делиормана - другата последица от войната през 1877-1878 г.
01 February 2019

Разбойничеството, „хайдутлукът“, дори и в най-нелицеприятните му черти от примерите на национално-освободителните борби на българите, съществува и е сериозна опасност за всяка държавна власт в нашите земи още от времето на османската власт. Когато през 1854 г. противниците на Мидхат паша успяват да го отстранят от постовете му във Високата порта, Великият везир Кабръслъ Мехмед паша го натоварва с тежката, възприемана като непосилна задача да се справи с разбойническите банди и недоволството из румелийските провинции.


01_02_2019_deliorman_4.jpgВ резултат на шестмесечните усилия на Митхад паша са заловени 284 разбойници, някои от които са наказани със смърт. Приема се, както посочва русенската историчка Теодора Бакърджиева, че най-успешни са действията му по омиротворяване в районите на Делиормана, Шуменско, Сливенско.

Твърде пресилено, да не кажа „преекспонирано“, някои от мастите съвременни български историци се опитват да докажат, че сформираните български чети под ръководството на „вехтите войводи“ Панайот Хитов, Ильо Марков, Симо Соколов и ново упълномощените за войводи от руското командване „млади“ революционери, като Андрей Василев, Христо Иванов (Големия), Цеко Петков, Георги Пулевски, Георги Антонов, Георги Огненов, Димитър Попгеоргиев, Петко Киряков и т.н. дават съществен принос за активното участие на българите за освобождението и във войната. Пропускайки да уточнят, че такива „партизански“ формирования целят главно защита на отделни селища и преследването на турските башибозушки групи, мародерстващи в тила на руската армия. На 22 юли (3 август) 1877 г. П. Хитов съобщава на полк. Н. Д. Артамонов, че в района на Еленско и Сливенско неговата чета разгромява напълно башибозушки банди, които през смутното време и подлагат на грабеж десетки планински села и махали. Куриозно, ако не е смешно, остават твърденията, че: „..Верни на революционните добродетели, четниците с готовност поемат и защитата на мирните мюсюлмански жители, станали жертва на бандитски шайки…“ Истински робинхудовци! В същото си писмо войводата отбелязва, че сурово е наказал неизвестен българин, ограбил „жълтиците от шията на една кадъна“. Само дето не споменава, че алтъните не са върнати на жертвата, а задържани уж за следствени действия. Пазейки се от набеждавания за българското мародерстване, Хитов „прехвърля топката“ към руските войски, като предупреждава полк. Н. Д. Артамонов, че и действията на войските в тази насока трябва да бъдат справедливи, защото всяко незачитане на човешките права от етническа и друга гледна точка може да доведе до неподозирани усложнения. „Гледайте да вземете мерки против злоупотребите — заключава той, — в противен случай всичко ще се провали... и България ще стане място на поголовно безсмислено изтребление“. Те на това аз му викам „Крадецът вика - дръжте крадеца“! Да не продължавам с цитати от донесенията от други „войводи“, от руски източници. Толкова за „героичното“ участие на българите и в четите, и в тила на русите за защита на населението. Че разровим ли се по-издълбоко, почва не да мирише, а направо да вони!

01_02_2019_deliorman_5.jpgОще в предходната си публикация на страниците на вестник „Екип 7“ (11 януари 2019 г., бр. 4 (4304), с. 8-9, споделям, че: „…първите разбойнически банди в Делиормана се появяват веднага след оттеглянето на руските окупационни армейски подразделения, което не е твърде далеч от истината, тъй като такива съществуват и действат още и по времето на руската окупация, а както посочвам по-горе и далеч преди т. нар. „освобождение“. Но периодът след 1878 г. е наситен с други реалии, с други причини и следствия за ширещото се разбойничество в североизточните български земи.

Местното мюсюлманско население е манипулирано, че сега е моментът да си разчисти сметките с българската власт, създавайки въоръжена опозиция по много опасен начин в източните предели на Княжеството. За тези си действия то получава и пряка подкрепа от турската столица.

Наистина, цялата руска политика в окупираните български земи през този период е олицетворение на префинената руска манипулация, стремяща се къде гласно, къде „под сурдинка“, да покровителства безчинствата на българите в разграбване и безскруполното присвояване имотите на избягалото мюсюлманско население. В официоза „Държавен вестник“, в ред други публикации в тогавашния периодичен печат, има съобщения за десетки съдебни дела, водени срещу „уж“ неоткрити турски изселници, чието имущество публично се разпродава за погасяване на „уж“ дължими от тях суми на българи.

И как болезнено ми прилича тази политика на оная, която се осъществяваше от комунистическите правителства отпреди 1989 г. за насърчаване т.нар. „възродителен процес“ и на „изселническите стремежи“ на мюсюлманското население. Особено в Лудогорието, Герлово, Силистренско, та чак до Търновската околия...

През първото следосвобожденско десетилетие младото българско княжество, с усилията на неговия политически елит и млади органи на българската държавност, се развива в посока на укрепване и стабилизация на властта, за нормално протичане на обществените процеси. Въпреки това сериозни грижи създават обстоятелства от международен характер, както и проблеми във вътрешнополитически план. Допълнителни усложнения идват и от тревожни вести, официални информации и статии, изпълващи следосвобожденската преса с данни за разбойнически шайки, които разстройват живота на населението в главно в източните части на Княжеството и създават обстановка на несигурност и безпокойство. Това споменава в своите записки в книгата си „Пътувания по България“ Константин Иречек, като отбелязва че: „Най-размирни продължително време са районите на Търновско, Шуменско, Варненско, Разградско, Силистренско, Тутраканско, Русенско, Търговищко и Омуртагско, т. е., територията от р. Янтра до Черно море“.

01_02_2019_deliorman_6.jpgПроблемът вълнува съвременниците, тъй като много от тях волно или неволно като потърпевши или по силата на служебните си задължения се сблъскват с необходимостта от ликвидиране на разбойничеството. Тодор Хаджистанчев, Филип Симидов, Марин Попвасилев Късогледов, юристът Петър В. Оджаков, оставят на страниците на периодичния следосвобожденски печат описания, анализи, опити за обяснения, позиции за изкореняването на това зло. Свои спомени, мнения и размисли записват: Константин Иречек, Симеон Радев, Тодор Икономов, Никола Обретенов, Захари Стоянов. Много подробен и сравнително точен в това отношение е Константин Иречек с бележките си в „Пътувания по Княжество България“, докато сведенията, които бихме намерили в Обретенов, Захари Стоянов, Т. Икономов са прекалено субективни.

Десетилетия след като разбойничеството престава да бъде проблем за държавата, то престава да бъде обект на внимание и проучване. За съжаление, както изказва своето мнение колежката ни от Търговище Магдалена Жечева, „В най-ново време откриваме епизодичното му интерпретиране в контекста на други изследвания”. Самият аз считам, че това игнориране на този исторически процес и събития в по-ново време, не е само поради отшумяване на актуалността му, а по-скоро в резултат на целенасочената политика най-вече на комунистическата идеология. Златното правило на комунистическата историография бе „замитането на проблемите под чергата“, или казано по сталински „има човек-има проблем“ и т.н.

01_02_2019_deliorman_3.jpgЕдна от първите мерки срещу разбойничеството в младата българска държава е уреждането на статута на турските изселници от времето на войната. Стремежът е завръщащите се бежанци да се заселват в родните им места, които са обезлюдени, като се направи всичко възможно да им се възстанови имуществото и земите. Дотук добре, но тези мерки са приложими само в ония региони, където след избягалото мюсюлманско население са се заселили други хора, от други вероизповедания или дори и от други държави. Това е в Лудогорието и Делиормана, а в местата, където са живели смесени етноси, възстановяването статута на мюсюлманските бежанци върви трудно, къде с редовни, къде с измислени съдебни дела, както отбелязвам по-горе. Налага се със специално правителствено разпореждане да се учредят „привремени комисии“, които функционират за един кратък период, колкото да се решат първичните въпроси и докато се изчистят правните нормативи в Княжеството. Ще цитирам само част от 22-те статии на Указ № 33 от 24 юли 1879 г., много са показателни, особено за реда и дисциплината в работата на членовете на комисиите, за освобождаването от такси и финансови разходи ищците, за смесения състав при членовете на комисиите, за сроковете на предявяване на исковете и въвеждането в собственост с узаконяване на съответните актове от съдебните органи:


У К А З Ъ

33

Ный А л е к с а н д р ъ I.

Съ Божiя милость и волята народна Князь на Българiя


Споредь докладътъ на нашъть министръ на правосѫдiето оть 23 юлiй 1879 год. подъ № 3, за учрежденiето на временны комиссiи за туряньето на избегналото мусулманско населенiе въ владѣнiе на недвижимытѣ му имущества, постановихмы и поста­новявамы:

01_02_2019_deliorman_1.jpgСтатья 1. Въ всякiй окрѫженъ градь на княжеството учреждавася една спецiална и временна комисиiя, на която цѣльта ще е да туря избѣгналото мусулманско населенiе въ владѣнiе на недвижымытѣ имущества, възъ които то заявява притязанiя на собственность.

Статья 2. Правото на вѣдѣние на всяка коммиссiя ся простира до границытѣ на окржгъть въ който е тя учредена.

Статья 3. Дѣлата които тя може да рагледва сѫ исключително исканiята на избегналите мусулмане за предаванье недвыжимытѣ имъ имущества въ тѣхно владѣнiе.

Статья 4. Комиссiята ще състои оть окрѫжныйтъ началникъ на мѣстото и четыре члена отъ които двама Българе и двама Турцы назначены отъ князьтъ изъ между населението на окрѫгътъ въ който тѣ ще ся назначатъ.

Статья 5. Комиссiята ще засъдава всякидневно; отсѫстствiето на единъ членъ безъ законна причина ще са наказва съ глоба оть 20 до 50 франка за всяко отсѫстствiе.

Статья 6. Комиссiта ще заседава подъ председателството на окрѫжнийтъ началикъ, а въ негово отсъствie подъ председателството на лицето което го замѣстява; тя ще прiема и разгледва всичкитѣ исканiя които влизатъ въ крѫгьтъ на нейнiтѣ действiя кога са явява само едно лице което подига притязаннiя върху едно известно имущество. Щомъ обаче ся появѭтъ и други които казвагь да имать право собственности и други нѣкои права върху истото недвижимо имущество, комиссiята треба да испрати незабавно страныте предъ обикновеннытѣ садилища.

Статья 7. Комисiята откакъ npieмe исканьето треба да назначи срокъ по възможности кратыкъ за разгледваньето на дѣлото. Този срокъ требва да бѫде съобщенъ на просительтъ.

Статья 8. Доказателствата които требва да ся заявятъ предъ комисията и на които тя ще основава рѣшенiята си сѫ онiя които сѫ предвидени въ 162 до 166 и 528 ст. на Bp. Сѫд. Правила.

Статья 9. Подирь обстоятелна повѣрка на доказателствата, комисиiята дава решенiе презъ което постановява че известно имущество требва да ся даде или да ся не дава въ владiене на просительтъ.

Статья 10. Ако комиссiта откаже да даде въ владѣнiе на просительтъ имуществото което той иска, то послѣднiйть има право да ся отнесе къмъ обикновеннытѣ сѫдилища, гдѣто споредъ установенныйтъ редъ да докаже правата си на собственность.

Статья 11. Рѣшенiята ся постановявать по вышегласiе на присѫтствующитѣ членове на комиссiята. Ако гласоветѣ ся раздѣлягь на равни части, то гласътъ на предсѣдательгь дава перевѣсъ...


Издаденъ въ Нашътъ дворецъ, въ Софш, на 24 Юлiй 1879 година.

На първообразното подписано: Александръ.

Приподписано: Министръ на Правосѫдiето Д. Грековъ.


01_02_2019_deliorman_2.jpgВремената комисия за Русенската губерния, вече преобразувана в окръжие, с включването на Разградска, Тутраканска, Беленска и някои други околии, функционира до края на годината. С Указ № 315 от 15 декември 1879 г. по Министерството на правосъдието тя се закрива поради изчерпване на въпросите за устройване на бежанците и решението на правителството въпросите да се решават от съдебните органи, от съдилищата по силата на временните правила за съдоустройството.


По Министерството на Правосѫдiето.


Съ Указъ подъ № 315 отъ 15-ый текущiй декемврiй [1879], упразнявася привременната комиссiя на която длъжностьта бѣше за да тури възвращающето ся турско населенье въ владѣнье на недвижытѣ му имѫщества за гр. Русее състояща отъ Българетѣ: Петра Куюмджiева и Ивана Николова и Турцитѣ: Али Бея и Нури Ефендiя, които Г-да отъ деньтъ на издаваньето на настоящiть указъ ся освобождаватъ оть реченната длъжность.


Любопитно при нея е участието на разградския жител, изтъкнат търговец на зърнени храни, дори банкер, а по-късно и политик Петър Куюмджиев. Ще го срещнем замесен в едно явно „нагласено“ съдебно дело от 1890 г. на Разградския окръжен съд срещу отнемане имота на избягал отново в Турция разградски жител „Юзбаши Ахмедаа, който по настоящемъ е изселенъ въ Турция“.

А през това време „криминалната хроника“ на съществуващия тогава периодичен печат се пълни със съобщения за убийства, за скитащи шайки от все още „неорганизирани престъпни групи“. Ето какво ни съобщава в тази си рубрика в-к „Славянин“ в броя си от 16 юни 1879 г.:

Прѣдъ неколко дни нѣкой си Недѣлчу Георгевъ род. изъ Разградъ, живѣялъ въ село Куванджилари (дн. с. Самуил, община в Разградска област) билъ повиканъ въ Разградъ за войникъ, но понеже не билъ способенъ, то наврьщанiето си (26 Май т. г.) мѣжду селата Кара-Агачь (Русчукско окр.) и Джефеллери (Тутраканско) нападатъ го злодѣйци, взематъ му коня, а него живъ изгарятъ.

Една от мерките, които предприема правителството е въвеждането на паспортите, на личните документи и ограничаването на свободното предвижване на населинето в размирните райони след 31 юли 1879 г.


У К А З Ъ

60

Ный А л е к с а н д р ъ I. Съ Божiя милость и волята народна Князь на Българiя

Постановихмы и постановявамы:

Ст. I. Като следствiе на обявяванiето въ военно положенiе цѣлата Варненска Губернiя, Разградскйiтъ и Ески-Джумайскiйтъ Окрѫзи отъ Рущукската Губернiя и Османъ-Пазарскiйтъ н Еленскiйть Окрѫзы отъ Търновската Губернiя, лицата, които ще иматъ да пѫтуватъ отъ едно мѣсто на друго въ реченнытѣ мѣстностн задьлжаватъ ся да ся снабдяватъ съ паспорти дадени отъ надлежнытѣ мѣстнн власти. —

Ст. II Тая мѣрка ще има сила само до гдѣто трае военното положенiе въ горѣказанитѣ мѣстности.

Ст. III. Нашьтъ Министръ на Вѫтрешнитѣ Дѣла ся натоварва съ испълненiето на настоящiйтъ Указъ.

Издаденъ въ нашътъ Дворецъ, въ Софiя на 31 Юлiй 1879 година.

На първообразното подписано: Александръ.


Дори и големият приятел на България, повиканият на българска правителствена служба Константин Иречек, пътувайки покрай Бяла, Русенско на път за Делиормана, ще констатира с огорчение:

....На места се забелязват по страните малко лозя и ниви, но не много села лежат далеко от пътя. Отдясно се простират пространни дъбови гъсталаци, начало на горите, които по-нататък, на изток, изпълват Делиормана. Само във време на жътва и гроздобер тази покрайнина изглежда малко по-весела; друго време тук пътниците се озъртат внимателно на всички страни. От време на време се показват по височините глинени бараки с въоръжени селски стражи. Намираме с в местност с лошо име, гдето понякога се извъpшвaтнай-смели грабежи на самото шосе.

Разбойничеството в България не е малко зло. Неговият произход е стар и до днес се среща на същите места, гдето е цъфтяло и в турско време. Българското правителство можа много да го ограничи, но не и да го изкорени, тъй като му благоприятствува недостатъчното число жители и пустотата на пространните покрайнини....“

И обективно ще посочи една от другите причини за ширещото се разбойничество: слабото заселване и липсата на добър поминък за населението в покрайнините, като доста точно локализира и районите, където това паранормално явление е разпространено:

....Западна България, особено покрайнините зад Искър, от Видин и Рахово дори до турската граница, както и Пловдивско поле, в Рyмелия, не познават това зло. В българско време не е станал никакъв грабеж на шосето от Ломпаланка за София и хората пътуват по него денем и нощем без оръжие. Разбойничеството се среща главно в две области. Едната област обхваща местата от Янтра към морето, които имат смесено население, и то отдавна най-добре вирее в турските покрайнини, в Делиормана, Тозлука и Герлово. Тамошните разбойници са почти изключително турци; наричат ги разбойници, айдути, краи или краевци (на тур. край дар и на сръб. краjнити, краjиньенье, война)“...

Тъжни констатации, тъжни съпоставки, примери и опити да се въведе най-послед ред, мир и спокойствие в изстрадалата ни земя. Но „огънят се гаси с огън“ и в годините до края на XIX столетие къде с войска и армия, дори с руска помощ, къде с принципа на „разделяй и владей“ и умело прилагане на „друг да вади кестените от огъня“, но най-вече и с драконовски мерки, българските правителства на младото Княжество ще въведат макар и частично търсения мир и спокойствие. Поне до следващите кризисни моменти на политически нестабилната власт.


Красимир Г. Кънчев



*Гравюра от Феликс Каниц на турски меджлис някъде в Делиормана през 1871 г. От Изданието „България в образите на Феликс Каниц“ на Стоян Романски, с. 137.

*Портрет на стария харамия и участник в национално-освободителните борби Филип Симидов, който в няколко дописки във в. „Славянин“ дава силно пристрастна и субективна оценка на разбойничеството в Делиормана и други райони.

*Руският генерал от финландско потекло Йохан Казимир Густавович Енрот, който оглавява българското правителство през режима на пълномощията /1881-1882 г./ и едновременно изпълнява длъжностите на военен министър, министър на вътрешните работи и изповеданията, а в известен период и министър на външните дела. При неговото управление се вземат първите драстични мерки за ограничаването на разбойничеството.

*Завръщане на турски бежанци в родните им места в Лудогорието след руско-турската война ок. ср. на 1879 г.

*Разград по време на Освобождението, ок. 1877 г.

*Разградски хан, гравюра на Феликс Каниц около 1870 г.