Търсене

Начало История През Освободителната война руски офицер подава ръка на сираче от Осенец
През Освободителната война руски офицер подава ръка на сираче от Осенец
01 February 2019

За Васил Аврамов Кикименов съдбата е благосклонна. Роден е в с.Осенец през 1867 година, в будно, с възрожденски дух семейство. В ранната си детска възраст той споделя съдбата на децата от поробеното си отечество. Немотия и глад съпровождат многолюдната челяд на родителите му – петима синове и три дъщери. За да осигури прехраната на семейството, баща му – трудолюбив и буден българин – ходел с други хора от селото на гурбет в Румъния.


01_02_2019_oficeri.jpgТук наред със спечелените скромни средства, той намира и друго, неоценимо богатство – освободителните идеи на българските хъшове. Тези идеи пренася в родното си село.

Разказите на бащата за прокудените будни българи запленяват детското въображение на Васил, първородния син на семейството. Ненавършил десет години, той става пръв помощник на баща си в неговите начинания. Васил имал достъп и в добре замаскирания в градината домашен арсенал за леене на куршуми...

Освободителната война идва и Васил е готов да помага на руските войски. През една юлска нощ на 1877 година той избягва в с. Садина, където руски войски от Източния отряд са достигнали. На другия ден с един хусарски разузнавателен отряд се отправя за с.Осенец. Посочва телеграфната линия, която войниците прекъснали и се връщат обратно.

След случилото се не закъснява и възмездието на турците, които изпращат военна част в селото. Цялото население на Осенец е подложено на грабежи и изтезания. Васил Аврамов намира убежище при дванадесети хусарски Ахтирски полк. Поручик Александър Константинов Бузин го настанява при себе си в офицерската палатка. При сражението на полка при село Тръстеник, този офицер си взема отпуск и завежда Васил при родителите си в Русия.

В Русия при семейството на Бузин Васил престоява от ноември 1877 до края на 1882 година. Завършил средно образование, младият българин се връща в освободената си родина с препоръка от Кишиневския славянски комитет до полковник Ремлигин за постъпване във военното училище. Но за да бъде по-близо до родителите си, Васил започва работа като подсекретар на съда в Попово. Будният му и неспокоен характер и дух обаче не се примирява с леката служба, осигуряваща му добра чиновническа кариера. След съединението на Северна и Южна България той постъпва в новосформирания конвой, като е зачислен в Пловдивския ескадрон.

Поради показаните отлични воински качества и владеенето на руски език, руският офицер, командир на ескадрона – Мосолов, му възлага да преподава устава и да изнася беседи на войниците.

През време на цялата Сръбско-българска война, от 2 ноември 1885 година до края й, Васил Аврамов Кикименов участва във всички боеве и походи на ескадрона. Той показва героизъм и себеотрицание в битките, за което е награден с орден „За храброст“ и е приведен в чин вахмистър.

Най-голямото признание идва за отличната му езда. Той е първият българин, изпратен в чужбина да учи в кавалерийската школа. Кикименов завършва кавалерийска школа в Белгия с отличен успех. На конните състезания при завършването на школата пред многохилядната публика и в присъствието на краля на Белгия и делегати от други държави, той взема първо място – златен медал. Той е първият български спортист, който прославя младия ни конен спорт далеч от пределите на родината.

От получената награда решава да купи два породисти за спорта в България коня, но разрешение за това не получил.

След завръщането си в България през 1893 година Васил Кикименов е назначен за инструктор по езда в новооткритата катедра за кавалерийски офицери към Военното училище. На тази служба остава до 1899 година, като обучава много офицери – кавалеристи, включително и своя по-малък брат Игнат, който служи и стига чин полковник, а след уволнението му, дълги години е директор на конезавода край Божурище. Обучавал е и своя син, който като офицер-кавалерист загива при превземането на Одрин през Балканската война от 1912/13 година.

Васил Аврамов Кикименов доживява до дълбока старост и смогва да се наслаждава на своя труд. Умира на 24 март 1949 година.


Матьо НЕДЕЛЧЕВ