Тук наред със спечелените
скромни средства, той намира и друго,
неоценимо богатство – освободителните
идеи на българските хъшове. Тези идеи
пренася в родното си село.
Разказите на бащата за
прокудените будни българи запленяват
детското въображение на Васил, първородния
син на семейството. Ненавършил десет
години, той става пръв помощник на баща
си в неговите начинания. Васил имал
достъп и в добре замаскирания в градината
домашен арсенал за леене на куршуми...
Освободителната война
идва и Васил е готов да помага на руските
войски. През една юлска нощ на 1877 година
той избягва в с. Садина, където руски
войски от Източния отряд са достигнали.
На другия ден с един хусарски разузнавателен
отряд се отправя за с.Осенец. Посочва
телеграфната линия, която войниците
прекъснали и се връщат обратно.
След случилото се не
закъснява и възмездието на турците,
които изпращат военна част в селото.
Цялото население на Осенец е подложено
на грабежи и изтезания. Васил Аврамов
намира убежище при дванадесети хусарски
Ахтирски полк. Поручик Александър
Константинов Бузин го настанява при
себе си в офицерската палатка. При
сражението на полка при село Тръстеник,
този офицер си взема отпуск и завежда
Васил при родителите си в Русия.
В Русия при семейството
на Бузин Васил престоява от ноември
1877 до края на 1882 година. Завършил средно
образование, младият българин се връща
в освободената си родина с препоръка
от Кишиневския славянски комитет до
полковник Ремлигин за постъпване във
военното училище. Но за да бъде по-близо
до родителите си, Васил започва работа
като подсекретар на съда в Попово.
Будният му и неспокоен характер и дух
обаче не се примирява с леката служба,
осигуряваща му добра чиновническа
кариера. След съединението на Северна
и Южна България той постъпва в
новосформирания конвой, като е зачислен
в Пловдивския ескадрон.
Поради показаните
отлични воински качества
и владеенето на руски език, руският
офицер, командир на ескадрона – Мосолов,
му възлага да преподава устава и да
изнася беседи на войниците.
През време на цялата
Сръбско-българска война, от 2 ноември
1885 година до края й, Васил Аврамов
Кикименов участва във всички боеве и
походи на ескадрона. Той показва героизъм
и себеотрицание в битките, за което е
награден с орден „За храброст“ и е
приведен в чин вахмистър.
Най-голямото признание
идва за отличната му езда. Той е първият
българин, изпратен в чужбина да учи в
кавалерийската школа. Кикименов завършва
кавалерийска школа в Белгия с отличен
успех. На конните състезания при
завършването на школата пред многохилядната
публика и в присъствието на краля на
Белгия и делегати от други държави, той
взема първо място – златен медал. Той
е първият български спортист, който
прославя младия ни конен спорт далеч
от пределите на родината.
От получената награда
решава да купи два породисти за спорта
в България коня, но разрешение за това
не получил.
След завръщането си в
България през 1893 година Васил Кикименов
е назначен за инструктор по езда в
новооткритата катедра за кавалерийски
офицери към Военното училище. На тази
служба остава до 1899 година, като обучава
много офицери – кавалеристи, включително
и своя по-малък брат Игнат, който служи
и стига чин полковник, а след уволнението
му, дълги години е директор на конезавода
край Божурище. Обучавал е и своя син,
който като офицер-кавалерист загива
при превземането на Одрин през Балканската
война от 1912/13 година.
Васил Аврамов Кикименов
доживява до дълбока старост и смогва
да се наслаждава на своя труд. Умира на
24 март 1949 година.
Матьо НЕДЕЛЧЕВ
