Търсене

Начало История Ум да ти зайде от митове и митологеми за „националния“ ни празник 3 март
Ум да ти зайде от митове и митологеми за „националния“ ни празник 3 март
08 February 2019

Години наред публикувам, пиша, изказвам се, за пагубната и двояка роля на Русия в нашата история. Факт, след факт, истина след истина. Но всуе! Освен ругатни и ехидни подмятания от псевдо опоненти, от русофилски подлоги, или по-точно от предатели на българската национална кауза, реакцията е почти нулева. Реакцията на обществото, от гилдията, от приятели и просто познати, се свежда само с някакво подобие на съгласие или с репликите „що си не гледаш живота“ и „не си ври носа, дето не ти е работа“.


Хайде, да оставим моето отношение по въпросите на т. нар. „освобождение“ и честването му на 3-ти март. Нямам претенциите да съм водещ специалист или хабилитиран научен работник, нито пък стремежът ми е да неглижирам тази война и ролята на Русия за възстановяването на българската държавност. Страшното е в мълчанието или в задкулисното опорочаване на идеите и мислите ми, а те не са само мои, в опитите за поредното и, подчертавам това, МНОГО ПО-СТРАШНО ПРОМИВАНЕ НА СЪЗНАНИЕТО НА БЪЛГАРИНА, ПО-СТРАШНО ДОРИ ОТ ОНОВА ПРОМИВАНЕ ПРИ КОМУНИЗМА!

 

До днес повтаряме като папагали мантрите „освобождение“, „дариха ни свободата“, „братушки“, „стотиците хиляди загинали по родните полета“ и т. н., а с овчето си стадно тъпоумие, с редки изключения, не вникваме, дори не се стараем да разберем целта на тези жестоки инсинуации и манипулации. Затова ми иде, макар и с риск да нараня „светлите чувства на българския народ към матушка Русия“, сиреч на стадото българско, да рекна няколко думи за ония митове и митологеми, които ни втълпяват в стадното съзнание десетилетия, че даже и кусур. Нека Бог прости ония български исторически корифеи, като проф. Николай Генчев, проф. Божидар Димитров, като наскоро отишлия си този свят проф. Кръстьо Манчев, които дори и „под сурдинка“ имаха доблестта да бръкнат с „пръст в раната“, за да развенчаят такива митове и измишльотини.

08_02_2019_mitove_2.jpgМит 1-ви. Вече на всеки, или както му казваме „и на куцо, кьорово и сакото“, е известно, че Русия води войната срещу Турция от 1877-1878 г. с основна цел да излезе на Проливите, да овладее Цариград/Константинопол, да възстанови славата и победата на кръста над полумесеца и окончателно Москва да стане третият Рим на християнството.

А там нейде, между другото, решавайки геостратегическите цели, може да се създадат междинни, буферни държавици, естествено под руско влияние, които да отстояват руските геополитически интереси на Балканите и в Европа. На първо място, разбира се, Сърбия, ами даже и Гърция, чат-пат някоя и друга държавица, като княжество България или Източна Румелия. Ама подплатените със звонково руско злато тогавашни руски, а и не само руски, масмедии тръбят на всеослушание нещо друго - „Свобода за братята християни“, пропускайки да отбележат на каква цена ще стане това. По-долу ще се спра малко по-подробно и на този въпрос.

Мит 2-ри. О, колко страстно, колко силно е участвал българският народ в борбата за своето национално освобождение, с хайдушки чети, с опълченци, с разузнавачи, с водачи на устремно крачещите руски колони, т.н. „колонвожатыие“. Колко цветя и китки, колко пити и бокали с руйно вино „похарчват“ жителите на разните ни селища, за да срещнат „освободителите“... Под строй, с развети църковни хоругви, с хора и песни. И с поприкрити под балканския мустак попържни.

Защото успоредно с видимия ентусиазъм на местните „инсургенти“, сиреч „аборигени“, както наричат населението в окупирините райони повечето руски офицери, че и редови солдафони, се шири руско мародерство. Зле прикривано и често преписвано на българите.

08_02_2019_mitove_4.jpgКогато сутринта на 13 януари 1878 г. [тук и по-долу всички дати в текста са по стар стил, както са фиксирани в текстовете на архивните документи - б.а.] са завзети с. Садина и с. Карахасанкьой (с. Зараево, Поповско) в първото русите намират огромни запаси от пшеница, ечемик, царевица, сено и едър рогат добитък. Изоставени от отстъпващите турски части обози. Ами познайте от раз, каква е по-нататъшната съдба на уж „плененото имущество“? Да не мислите, че е въведен ред за справедливото му разпределение? Въпреки изричните заповеди на върховното руско командване бойните части да се снабдяват само от интендантските служби и снабдителното дружество „Грегор, Горвиц, Коган“, обслужващо армията , пленяваните обози се разграбват поголовно и от руските „войни освободители“, и от българското население. Подобно е и положението с намерените на ж.п. гара Разград значителни количества пшеница, галета, ечемик и патрони на 16 януари около 13 часа от 3-ти батальон на Невския полк. Изобщо съдбата на пленяваните обози и изоставено имущество от бягащото население във и около Разград навсякъде е една и съща: разграбване от руските части, считаща го за военна плячка!

Ами прословутата заповед № 8 от 15 януари 1879 г. на ген.-лейт. Дмитрий Прохоров, какво визира в отношение на Разград? Нека я цитирам почти дословно, като акцентирам най-вече на щекотливите имуществени въпроси и закрилата на населението: „По получени сведения турците очистват Разград, гонейки със себе си населението и извозвайки неговото имущество. С цел да не се позволи на турците да унищожат българите и запасите, можещи да попаднат в наши ръце, заповядвам:... войските на XIII арм. корпус, утре, 16 януари, да се придвижат към Разград и в посока, водеща в този град от Русе....“

На същия ден, 15 януари 1878 г., Разград е без всякаква власт и управление. Руски разузнавателен взвод от с. Карахасанкьой (дн. с. Зараево) и напредващ към с. Къзъл Мурад (дн. с. Благоево) докладва, че в Разград не се забелязва движение на турски войски, а пътищата около с. Къзъл Мурад са задръстени от изселващи се османски турци.

08_02_2019_mitove_3.jpg

Пак същият ден, около 10 часа в с. Садина пристигат 10 разградски жители, които носят писмо-адрес до ген.- лейт. Дмитрий Прохоров и са упълномощени от духовенството и жителите на града. Май нещо се съмнявам в автентичността на този адрес и доколко тази „делегация“ е упълномощена от жителите и духовенството на Разград. При положение, че в града има башибозук и черкези, а на гарата е дислоциран табор от 300 низами. Особено е дразнещото това, че текстът на този адрес, вероятно както действително е написан на руски, се транскрибира и най-вулгарно преиначава, от иначе считащи се за корифеи историци. Да ме извинява проф. Пламен Радев, но едно, че ще потвърдя неговите констатации и изводи, изложени неотдавна в „Екип 7“, но и ще ги задълбоча. Всичките писания на някогашния директор на Военно-историческия музей полковник Цонко Генов трябва да се ревизират, да се прецизират изнасяните от комунистическия идеолог факти, събития, имена, дати. Всяка изписана под перото му страница с фрапантните си грешки и манипулации, продължава и до днес да се преповтаря и цитира абсолютно безкритично! Или писанията на друг един исторически „корифей“ – Горан Тодоров, чиито дълбокомъдрени изследвания за българското участие във войната и в разузнаването буквално ме карат да се смея. Не, не говоря за ново, българско „аутодафе“! Да, дори нашите деди-идеалисти и ентусиасти в спомените си за онова време са далеч, далеч по-обективни, точни и самокритични.

08_02_2019_mitove_1.jpgВ Разград, на 16-ти януари 3-ти батальон на Невския полк открива значителни количества пшеница, галета, ечемик и патрони. Съдбата и тази „военна плячка“ остава обвита в мъгла. Да продължавам ли примерите от това естество със съдбата на имуществото, земите, домовете на увлечените от отстъплението на турската армия бежанци мюсюлмани? Или как дори с помощта на руската окупационна армия и уж „безпристрастните“ новобългарски съдилища се процедира с тях.

Мит 3-ти. „Стотици хиляди свидни жертви дават братята освободители“ и т.н. прочие лакърдии. Такава вулгарна измислица, такава явна подигравка над действителните жертви на една война, обслужваща преди всичко инфантилността на руската глобалистична политика, не съм срещал дори и в най-натаманяваните военни сводки. Дори и самото преброяване на имената и бройките на погребаните загинали руски военни чинове през войната и през бойните действия, които са записани на многобройни паметници, ще ни стресира с коренно различните числа!

Нека Бог да прости ония наистина руски герои, които оставят живота си из българските полета и чукари в изпълнение на воинския си дълг. За тях: „ШАПКИ ДОЛУ!!!“ и поклон доземи.

За да сложна точка и разсея наслоените заблуди, съм принуден отново да се обърна към сухите статистики и автентичните документи на самите руски официални институции, на свидетелства от автори, които са преки участници в събитията, „на място“, от адското пъкло на войната.

Приблизително година след края на войната, на 27 февруари 1879 г. с Височайш (Императорски) рескрипт се назначава специална комисия със задача да състави „Отчет по военномедицинската част през Руско-турската война 1877-1878 г.“. Близо 15 членната комисия, оглавявана от началника на военномедицинския инспекторат д-р Н. Козлов и бившия полеви военномедицински инспектор т. съв. В. И. Приселков в продължение на близо 5 години събира и анализира огромен обем документи, а в различни етапи привлича и други светила на медицинската статистика и отчетност. Така през м. юни 1885 г. се издава 1-ва част за Дунавската армия, а в средата на 1886 г., след одобрение от цензурата и преминал през „ситото“ на военните цензури, е публикувана 2-рата част на „Отчет на Дунавската армия. Отдел врачебно-статистический“. Обобщени и подложени на стриктен статистически анализ за сведенията за периода от обявяването на мобилизацията в Русия (ноември 1876 г.) до изтегляне на последните руски части от оставения на Балканите окупационен корпус и установяването им в квартирите в Руската империя към средата на м. март 1879 г.

Според Отчета в този период в Дунавската армия са регистрирани 951 993 болни, ползващи съответното лечение. От заболяванията, т.е. не от рани в сраженията, почиват 54 239 човека, в т.ч. 49 104 от частите на Дунавската армия, 1360 военни загинали от нещастни случаи, 419 румънски войници, 1725 от пленените турски низами и 366 българи от местното население, които са потърсили болнична помощ в руските лазарети. Ясно и категорично в сухите статистически данни е посочено:

УБИТИ В СРАЖЕНИЯТА (на Дунавския театър на войната) – 11 905 руски солдати и офицери; БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ (в сраженията, вероятно убити или по-скоро дезертирали) – 5121 руси. (Близо ½ спрямо загиналите!!); ПОЧИНАЛИ ОТ БОЛЕСТИ – 49 104 от воинския състав; ПОЧИНАЛИ ОТ НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ – 1360 военнослужещи.

РУСКАТА АРМИЯ, както отчита военното ведомство, претърпява реални загуби в жива сила 67 490 човека, което съставлява 114 човека на 1000 единици от наличния състав, или около 11,4%.

Вече и ако се прибави цифрата на демобилизираните (уволнените) поради придобитите трайни недъзи и нелечими болести 35 309 човека, този процент нараства на 17,36%.

Разпределението на числата по определени дати и обвързването им с конкретните военни действия значително намалява стряскащия на пръв поглед процент на загубите. Все пак не е малко да се лиши армията от близо 1/5 от състава си. Хайде да не се впускам тук и в причините, в нагласата и способностите на руския команден състав. Но особено стряскащо е друго - че едва ли не за един период от близо 2 години всеки военнослужещ от близо 200 000 контингент на Дунавската армия е преболедувал под една или друга форма на различни болести или наранявания близо 10 пъти! Близо шест пъти повече умират от болести, отколкото на бойното поле!

Малко след като обнародвах тази стряскаща и ДОСТОВЕРНА статистика, срещу ми „скочиха“ български и руски исторически мастодонти. Видите ли, методологията на придобиването на данните за тази статистика била сгрешена! Да плачеш ли, да се смееш ли, да си търгаш косите си ли от такова дебелоочие! Пак с риск да се повторя, срещу ми бяха надъхани утвърдени, хабилитирани „учени“ от Института по история към БАН и от СУ „Св. Кл. Охридски“. Присъвкуплиха се към това и някои руски „псевдо учени“ от измислени организации. Оставям да тежи на съвестта им тази поредна манипулативна инсинуация.

Мит 4-ти. Какво ни струва прословутото „освобождение“? Нормално е, утвърдено от многовековната военна практика, при всяка война между определени държави, крайният победител да налага санкции, контрибуции, капитулации, за да възмезди положените разходи и загуби. Вече и на най-непредубедения читател, и за най-скептично настроения българин, е отдавна известно, че войната от 1877-1878 г. „струва“ на българския данъкоплатец внушителната сума от 10 680 250 книжни рубли и 43 копейки, което по онова време се равнява на 32,5 тона злато, платими и от Княжество България, и от Източна Румелия за руската окупация.

След Берлинския договор, заличаващ прелиминарния (предварителния) Санстефански мир от 3 март 1878 г. новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя, като се задължава да ѝ плаща ежегоден данък. За България остават в сила и част от капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя до началото на Руско-турската война. Като васална на Турция, България изплаща и част от военната контрибуция на Русия, наложена на Османската империя като победена страна във войната от 1877-1878 г., чиято годишната вноска по нея възлиза на 2 272 млн. златни лева.

В брой № 2 на „Държавен вестник“ от 10 януари 1884 г. е публикуван следният Указ № 1144: Ний, Александър І, С Божията милост и народна воля княз на българите

Провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер. Войски, съгласно с определението на чл. 22 от Берлинский договор“...

И т.н., и т. н. Разноските по окупацията, равняващи се на над 32 тона злато, са изплатени на Петербург в продължение на 12 години. Въпреки че България е била със силно намалени население и територия, тази сума е изплатена напълно. Този документ би трябвало да влезе в учебниците по история. Участието в „освобождението“ ни на украинци, румънци, финландци и други остава абсолютно безкористно. Къде плащано, къде не, но „сагата“ с изплащаните от България контрибуции към „братска Русия“ продължава до 20 юли 1912 г., когато Фердинанд с Указ № 17 утвърждава нов план за изплащане на остатъка от разходите по войната 1877-1878 г. Само избухването на Балканските и Първата световна война окончателно осуетяват тези намерения. Толкова за безкористното ни освобождение! Няма да срещнете в официално публикуваните архивни документи какво дължим на „братушките“. Единствено пасажи за дълга ни към „братята освободители“ могат да се прочетат в някои, подчертава това: В НЯКОИ специализирани издания, статии и студии, при това от чужди историци и икономисти. Съдете сами защо: Княжество България и Източна Румелия, поради васалния си на султана статут, се оказват правоприемници на дълговете на Османската империя към западните й кредитори. Отделно двете държави заплащат т.нар. „окупационен дълг“ към Русия, както и задължението, наложено с Берлинския договор за поемане на разходите по ж.п. линията Виена-Белград-София-Цариград. Българските държави плащат и част от отоманския дълг към Русия, представляващ контрибуция за войната от 1878-1879 г.

Сметката е следната:

Княжеството трябва да плаща на година:
- 2 милиона и 272 х. златни лева - трибут (принос) за султана – оттам и наименованието Трибутарно Княжество България;

- 2 милиона и 120 х. зл. лв. – окупационен дълг за Русия, т.е. възстановяване на разходите по пребиваването на руските войски в България;

- 2 мил. и 951 х. зл.лв. – т.нар. „източнорумелйски данък“ на Османската империя, наложен с Берлинския договор;

- 3 млн.420 х. зл.лв. – на английската банка „Roberts, Lubock & Co.“, за ж.п. линията Русе-Варна, т.е. за линията, построена от барон Хирш.

Едно уточнение - че „обезщетението“ за Русия е договорено в Берлинския договор, а не със Санстефанския. Това са общо над 10 милиона и 500 хиляди златни лева, при курс на лева към златния франк 1/1, или около 25% от държавните разходи на година. С уточнението, че целият дълг на Османската империя според Санстефанския договор се оценява на 1 410 000 000 руски рубли, а ние плащаме окупационен дълг с указа в размер на 10 618 250,43 рубли.

Толкова за руските претенции, толкова за благодарността, която дължим на матушката.

А защо ние, българите, през изминалите вече над 140 години се оказваме толкова неблагодарни към „освободителката“? Отговорът на този простичък въпрос формулира още през 1879 г. бъдещият министър-председател Константин Стоилов: „Ако на нас непрекъснато ни се напомнят разходите по нашето Освобождение, искайки в замяна вечна покорност, това не е братство. Нека изчислят и представят сметката. Може и с лихвите. Ние ще се разплатим и ще затворим въпроса“.

Уви, нито сметката е приключена, нито руските претенции до ден-днешен престават! Не без „помощта“ на предателите на българщината!

Мит. 5-ти. Увековечаването на руския император Александър II като „батюшката Освободител“ - втълпяват ни го и до днес ежедневно, ежечасно, ако щете. Че и паметници негови ни изпращат даром, че и духовни емисари гундяевски прокламират и ни втълпяват вечно да го любим и тачим. Защото, както е освободил руските мужици от крепостното робство на руския „барин“, така бил освободил и българския селянин от агарянското иго. И тук, отново и отново, се натъквам на поредното спекулативно използване на източниците за т.нар. „освободителна“ руско-турска война. По-скоро на премълчаване, завоалиране. Никъде досега не срещнах използването на горецитирания Отчет по медицинската част, изобщо пълен „мрак и мъгла“! Почти подобно е и положението с „Письма С. П. Боткина из Болгарии 1877 г. С двумя портретами автора и видом болгарской хаты“ на изтъкнатия медик Сергей Петрович Боткин, издадени посмъртно в Санкт Петербург през 1893 г. Той е автор и на „Дневниковыие записки“, своеобразен медицински журнал за извършваното лечение на императорското семейство. А там, фактите за здравето на императора „освободител“ при пребиваването му в нашите земи са меко казано скандални. Заключенията на руски и български медици, на самият С. П. Боткин са пределно ясни и категорични: подложен на стресови условия и фактори, както от пребиваването на театъра на войната, така и от развоя на бойните действия след плевенските погроми, след турското настъпление откъм Търговище-Осман пазар-Бяла и надвисналата угроза, дори за пленяването на главната му квартира и него лично, император Александър II буквално се ос....ра и за дълъг период ляга болен от дезинтерия и маларийна треска.

Не може да взема адекватни решения, намесва се изключително неудачно във вземането на военните решения, стопира със самото си присъствие генералщабните решения. Но егото и комплексарщината на височайшата особа край нямат, което води до огромни и излишни жертви. А да припомням ли първите му думи, които изрича при стъпването си на българска земя: „…Кого сме тръгнали да освобождаваме?“ - думи, които услужливи български псевдоисторици отричат или слагат в устата на други руски велможи. Затова нека спра дотук, въпреки че митовете за „батюшката“ чет нямат...

Наскоро прочетох емоционалната статия на Божидарка Златарева на страниците на вестник „Екип 7“ (25 януари 2019 г.), как разградчани честват деня на „освобождението“ на Разград. Ами честно да Ви кажа, изключвайки фактологическия и илюстративния материал, статията ми прозвуча в духа на утвърдените панагерици. Нека авторката да не ми се обижда, но тя пропуска да отбележи влиянието на ония фактори, които позволяват отбелязването на датата 16 (28) януари от историята на Разград да се чества по толкова помпозен начин. Дори пропуска да коментира ироничната вметка на местната някогашна преса, че тържественият ден често се отбелязва с „вечеринка“ и други съпътстващи културно-масови мероприятия. Да де, съответните управляващи никога не пропускат да си дадат някое и друго банкетче, да си спретнат и някоя и друга софра. Все в памет на достойно загиналите в оная война и в името на някаква кауза!

Дано доживеем да прочетем и разсъдим, че Освобождение на България през 1877-1878 г. няма, че това е стъпка, етап във възстановяването на държавността ни! Други дни заслужават да са националните ни празници и без неглижирането ролята на Русия. Впрочем да станеш от русофоб русофил наистина е много по-трудно, отколкото обратното. Така, както и най-големият русофил и манипулатор на българското национално съзнание, дядо Вазов, осъзна и публично заклейми „освободителката“. Да, дядо Вазов, който в разгара на руското нападение срещу България през Първата световна война направо разпердушинва „братушките“:


„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?


О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!


Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!“


Вярно, Вазов дълго не забелязва склонността на русите към подлост, каквато те проявяват и по време на Съединението, та Стефан Стамболов побеснява срещу позицията му: „Тя (Русия) употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.“ Не се знае обаче каква ще да беше реакцията на народния поет, ако би надживял годините си с още няколко, та да стане свидетел и на атентата в църквата „Света Неделя“, инсинуиран по заповед от Москва. Съдейки по преобръщането му в стихотворението „На руските воини“, дали и неговото русофилство нямаше да бъде окончателно взривено?


Красимир Г. КЪНЧЕВ


Параден портрет за императора, „дарил“ ни освобождение, за което си платихме с 32 тона злато...

Башибозук от Разградско, фото М.П.Ревенски

Пред главната щаб-квартира на руската войска - отдясно

наляво: Н.В. Императорът Александър II (седнал), румънският княз Карол I, Великият княз Николай Николаевич, Великият княз Сергей Александрович и други висши офицери, крайният вляво - бъдещият български княз Александър Батенберг, с Горна Студена, 1877 г.

Град Бяла - пиянство и мародерство на руски войници, The Graphic, 4.8.1877