Търсене

Начало История Имало е времена, когато Разград е бил пръв в митингите против властта
Имало е времена, когато Разград е бил пръв в митингите против властта
14 February 2019

Някогашният Разград е бил твърде активен в някои случаи, когато се отнася до протести по повод на положението в страната. Неслучайно редакторът на вестник „Разградски новини“ Иван Свирачев припомня в статията „Къде отиваме!“ /31 декември 1904 г./ времената, когато градът ни пръв е издигал гласа си против насилническите режими и ги противопоставя на мъртвилото в своята съвременност. Има се предвид явно борбата срещу управлението на Стамболов. А вероятно и борбата срещу правителството на Константин Стоилов.


15_02_2019_miting_2.jpg

Околийски митинг против Стамболов в Разград, в църковния двор, 23 април 1894 г.

Повечето от организаторите не след дълго от революционери и борци за народна правда стават властници. Тогава те вече получават обвинения, че са „шутове“, „тирани“ и „сопаджии“ и че предизборните им обещания са останали на книга. Вестниците вече критикуват тях, пак се организират митинги, политическото колело често се върти на празни обороти, но каквото и да говорим, Разград ври и кипи, има нещо, което днес наричаме гражданско общество и в никакъв случай не са прави ония, които твърдят, че е „заспал град“. Е, невинаги е бил!...

 

15_02_2019_vestnik_1.jpgТова управление се характеризира от съвременните историци като стремителен подем в стопанския и културния живот на страната, но тогава е имало и противници.

Политическата борба против това правителство е шумна и непреклонна. Подемат я либералите-радослависти, като най-активен се оказва Разград и вестник „Напредък“ /1898-1899 г./ и хората, групирани около него. Вестникът вижда управлението само в черни краски, като че ли нищо положително и градивно не е направено. Редакторът на вестника Петър Даскалов обладава завидно дар слово и смело го използва. Разбира се, и свободата на словото по него време му помага.

Започва се с подготовка на общественото мнение за предстоящата борба. „Митинги! Митинги!“ е озаглавена уводна статия на 24 октомври 1898 г. Почти в началото на статията се чете: „На чело на България стоят хора, които са стъпкали в краката си бедното ни отечество, които му готвят разорение, които го люлеят над бездната, които сеят нашироко разврата, които като гладна мечка са глътнали конституцията ни, изели са я и са я погребли, за да злорадствуват ехидно над гроба ѝ. За да завърши: „Както Исус Христос изгони с камшик из храма фарисеите, тъй трябва и народното недоверие към днешните депутати и министри да ги изгони от местата, които сега те заемат тъй недостойно...“

15_02_2019_miting_1.jpg

Окръжен митинг в Разград при свалянето на правителството на Стефан Стамболов, 22 май 1894 г. Множеството се е събрало на Башбунар – района около днешната бензиностанция „Шел“.

Ораторът, който държи пламенна реч против „тиранина Стамболов“, е разградчанинът Бончо Раданов - една твърде любопитна за българската история личност.

Бончо Раданов първо бил яростен привърженик на Стефан Стамболов, но след като не бил одобрен за кандидат-депутат и не влязъл в листата, станал пръв негов противник и водач на опозицията в района.

Нищо ново май няма в Разград, всичко актуално в нашите политически нрави всъщност е добре забравено старо...

Очевидно никак не е случайно това, че разградчанинът Бончо Раданов е един от прототиповете на великия Алеков герой Ганьо Балкански...

 

15_02_2019_vestnik_2.jpgВ следващия брой на вестника уводната „Митинги! Митинги!“ продължава пак в същия дух да обрисува делата на управляващите и необходимостта от борба против съществуващото положение в страната. Още по-силно звучи „Възвание към разградските граждани“ в последващия брой, където гражданите се поканват на митинг на 8 ноември при паметника /явно Руския паметник/, за да издигнат високо своя глас против политическия и икономическия гнет. Разград е огнището на най-похвалната и мъжествена борба и ний трябва да станем верни на блестящето минало, като запазим неговото славно име! Всички погледи са устремени към него и той трябва да оправдае очакваните надежди и победи! Нека от Разград искочи огнената искра на неустрашимост и гражданска доблест, за да се разнесе далеч по всички краища на България“ - зове възванието, изготвено от комитет от видни граждани на Разград.

За самия митинг не е писано нищо. На едно място се споменава, че са участвали около 300 души. Затова пък подробно са описани действията на полицията, начело с окръжния управител. Преди митинга през нощта стражари заплашват хората да не отиват на митинга. Нападнати са отговорният редактор на вестника Лефтер Хумбаджиев и съмишленикът на либералите Георги Икономов и бити най-жестоко от самия окръжен управител и полицията.

След митинга Петър Даскалов получава поздравителни телеграми от София, Варна, Силистра, с.Кесарево. „Митингът на доблестните граждани е една светозарна лъча на помрачения ни политически небосклон...“ - се казва в една от тях.

В следващите броеве на вестника на цели страници се дава информация за митингите в различни градове и села на страната. На 20 ноември първи поемат щафетата шуменци с митинг на над 1000 „най-отбрани граждани на Шумен“. Следват телеграми и писма за митинга в София /с 10 хиляди участници/, Варна /с 5 хиляди участници/, Русе /с 8 хиляди участници/, Севлиево, Търговище, Хасково, Нови пазар, Добрич, Златица, Сливен, с.Стрелча, с.Долапите. Това е първата вълна на народното недоволство. Има и интересни подробности за някои митинги. Така например в София се стига до сблъсквания с полицията, при които има ранени и от двете страни. Множеството се устремило към дома на министър Иван Вазов, който помислил, че ще го поздравяват и излязъл на балкона, но като чул протестните викове бързо се скрил. А на министър Георги Сгурев навалицата счупва стъклата на прозорците на къщата. Във Варна след като митингът започнал, полицията прибягва до биене на камбаната на пожар, за да отвлече вниманието на събралите се, но играта била несполучлива. В Добрич началникът на полицията застрелва един участник в митинга, друг е ранен, народът замеря полицаите с буци сняг...

И „Напредък“ пише: „Народе! Ти виждаш, че за тебе няма вече кой да се грижи... В България няма закони; няма княз, който да се съобразява с народното желание; няма министри, които да знаят какво да вършат... Затуй, народе! Продължавай борбата, която ти вече си започнал с такъм патриотизъм! Тя ще ти докара най-сетне победата... Нека полицията беснува, нека властта рови гробове – тя е в агония, и онези както днес ровят гробове – сами ще паднат в тях...“

Вестникът пише на 10 декември 1898 г.: „Митингите, които станаха в неделя в толкова български градове, посетени от хиляди граждани и взетите техни резолюции са безпощадните копия на вечната правда, която пробожда всички онези днешни натрапени властители, които тъй дълго разиграват самодивското си хоро над нашето отечество.

Един всеобщ глас се разнася в тоя момент навсякъде из България.

Тоя глас е: долу днешния режим с своите гърчави министри и с своите гешефтари депутати! Долу!

Тоя глас на борещия се народ се носи навсякъде и ний като го подемаме с още по-голяма сила викаме:

Долу днешното правителство! Долу днешната камара! Да живей народа!“

Както се вижда, силно е перото на редактора Петър Даскалов. И не се спира пред нищо.

„Напредък продължава да „обработва“ общественото мнение. В публикацията „Старата 1898 година“ /2 януари 1899 г./ са дадени най-характерните според редактора черти на изминалата година – князът не се е интересувал от нищо друго освен от себе си; правителството е продължило политиката си на лъжа, прахосничество и лакейство; годината е била гладна, неплодородна, а данъците се събирали безпощадно; населението осиромашало; държавните каси останали празни защото министрите ги ограбили... и други, и други проблеми.

След първата вълна на недоволство идва втора, на повторение на митингите. В Разград на 10 януари 1899 г. отново е проведен митинг. Участват повече от 5 хиляди души от града и околиите. Селяните от Дикилиташ /Побит камък/, Борисово /Гецово/ и Торлак /Цар Калоян/ идват с гайди и цигулки, с развети червени знамена с надписи „Долу консерваторите! Да живей народната свобода!“. Оратори са Стоян Русев, Петър Даскалов, Славчо Бабаджанов и Александър Зорзанов – все красноречиви люде. Речите им са изпращани с викове: „Долу консерваторите! Долу Стоилов!“. Прочетена и изпратена до княза е резолюция, която гласи: „1. Изискваме най настоятелно непременното сваляне на днешния кабинет, който е фатален за страната и растурванието на полицейската камара /т.е. Народното събрание/, за да се произведат напълно свободни избори. 2. Осъждаме най строго раболепното поведение на полицейските избраници от Разградский Окръг, които недостойно заседаваха в камарата за да дигат ръка на всичките предателски и противонародни искания на правителството“.

Така е описан митингът във вестник „Напредък“ - възторжено и със силни думи. Но в наченалия да излиза от началото на 1899 г. вестник „Правда“, който е на позициите на правителството описанието на митинга е съвсем друго. С голям зор и с биене на камбаната на църквата либералите едва събрали 400-500 души, между които 150-200 селяни от Разградска, Исперихска и Поповска околия. И още – че на митинга били събрани всички освободени „тюрмаджии“ /затворници/ и „разни подсъдими лица от трите околии“. Като че ли редакторът на „Правда“ Анастас Изворов познава лично всички „тюрмаджии“ и подсъдими лица?! С две думи, вестникът напълно компрометира митинга. Какво да се прави – политическата борба няма граници. А какво е истината, никога вече не ще узнаем... Вероятно някъде по средата на написаното от единия и другия вестник, що се отнася до бройката на участниците в митинга. Без инсинуациите за „тюрмаджиите“ и т.н.

Поместени са в „Напредък“ и подробни информации за митинги в Попово, Силистра, Радомир, Тутракан, Балбунар /Кубрат/ и другаде. Поместен е и протест от българите – студенти в Берн /Швейцария/. Между осемте имена е и това на бъдещия писател П.Ю.Тодоров, който по това време е страстен привърженик на социализма.

Дали и доколко разградските митинги с резолюции до княза, председателя на Народното събрание, депутати и столични вестници са допринесли за някаква промяна, трудно можем днес да преденим, но фактът е факт – на 14 януари 1899 г. правителството подава оставка.

Следват избори за градски съвети. На 4 април 1899 г. в Разград изборите се провеждат по нов начин, според „Напредък“. Агитацията е проведена по нов начин, с нова опозиция – падналите от власт народняци. Няма намеса на полицията, няма пиянства, демонстрации и денонощно биене на тъпани из улиците на града, каквито е имало преди. Либералната партия печели с почти 1000 гласа разлика.

После на дневен ред са избори за народни представители. От либералите-радослависти кандидати за Разградска околия са Петър Даскалов, Никола Ненчев и Исмаил Чауш
Алиев. В програмата им, публикувана на 15 април 1899 г. във вестника, се обещава намаление на данъците, безплатно учение, безплатна медицинска помощ, недопускане на никакви концесии, рационално подобрение на земеделието и скотовъдството и редица други важни неща.

Разбира се, очернят се представителите на другите партии. Например водачът на Демократическата партия Петко Каравелов, който е кандидат на партията си и агитира из Разградско, е наречен „безумен самохвалец и „кърт“, който „пъпли из селата“.

Либералите печелят изборите за депутати в Разградска околия. На власт идва правителство, чийто министър на вътрешните работи В.Радославов е наречен във вестник „Правда“ „шут“ и „дурак“. А режимът на правителството е наречен „сопаджийски“.

„Напредък“ спира да излиза. Изиграл си е ролята на опозиционен вестник и е направил редактора си депутат. Но в „Правда“, превърнал се в опозиционен вестник, се пише пак за полицейски произволи при избори. Ако се отиде по-напред в историята, когато „Правда“ не излиза, трябва да се припомнят окървавените селски бунтове в Шабла и Дуранкулак по повод безцеремонните методи за ограбване на селяните. Така че едва ли се е променило нещо в провеждането на избори и в други области на живота...

И както пише един съвременен виден историк проф. Андрей Пантев: „Да, имало е негативни страни в българското политическо развитие в края на 19 и началото на 20 век - данъчни обременения, фалшификация на изборите, злоупотреба с властта от община до парламент, корупция, стремително увеличаващи се данъци и селски бунтове – но държавата ни е постигнала бърз напредък по него време. Несъмнено, цената на този напредък означава бедност, жестокост и невежество за много хора, но трудно ще намерим благоприятно изключение в този процес в цялата световна история“.

Може би продължението след митингите се налага, за да се разбере, че общо взето нищо не се променя в някои отношения в българската политическа действителност, въпреки че правителствата се менят. И че обещанията пред избори остават кажи-речи на книга.

Все пак, може би трябва да се припомнят тия митинги /макар че са политически обагрени/ на ония, които смятат, че Разград е „заспал град“. Всъщност Разград никога не е бил заспал град. Тук хората са живели, борили са се за хляба, устройвали са протестни акции през годините – против Ньойския договор, който унизява и заробва България след Първата световна война, както и по други поводи. А протестите са проява на гражданското общество. И на демокрацията...


Божидарка ЗЛАТАРЕВА