Търсене

Начало История Братята чехи и голямата им колония в Разградския край
Братята чехи и голямата им колония в Разградския край
19 April 2019

Щом се заговори за чехи в Разград, обикновено се споменават Анна /Антонина/ Антонова Трунечек (1862-ок.1937/38), съпругата на Анание Явашов; брат й Вацлав Антон Трунечек (1864-1902) и Йозеф/Иван/Ян Буфа – главен инженер на Разградската община. Има обаче и много други техни сънародници, които са оставили трайни следи в този край.

19_04_2019_4ehi_1.jpg

Градските инженери и архитекти

Иван Буфа е твърде известен с проектите си за сграда на Общинското управление в Разград (1890, завършена 1893 г..) и на старата сграда на читалище Развитие (1890 г.). Под негово ръководство е направен първият регулационен плана на Разград през 1895 г. Иван Буфа идва в България като помощник главен инженер в София през 1883 г. Стои като такъв до 1885 г. Там има щастието да работи с големите инженери и архитекти Карел Вондрачек, Йозеф Клайн, А. Колар, Г. Прошек, Карел Трънка. През 1885 г. Иван Буфа е окръжен инженер в Шумен. През 1886 г. е асистент-инженер във Варна. Там съставя типови напречни профили на градските улици. След 1888 г. Иван Буфа е в Разград.

Малко познат е неговият помощник в града Венцеслав Красни. Той е работил в Кюстендил и Пазарджик. В Разград обаче през времето идват и други чехи. Те са големи имена в своята област. Това са Йероним Бохутин (1859-1919), който е бил главен инженер на Разград за периода от 1908 до 1912 г. В Разград работи и и цариградската легенда арх. Вокар, който оставя името си в облика на следосвобожденска София и на други места в България с проектите за руски паметници. Арх. Вокар проектира Войнишкия паметник в с. Черковна.

19_04_2019_4ehi_5.jpg

Големият художник и педагог Трунечек

Искам да отделя известно място на Вацлав Трунечек, а има и повод по случай наближаващите 155 г. от раждането му. Той е роден на 20 май (стар стил) 1864 година в Прага, тогава в Австрийската империя. Семейството му е с културни традиции. Бащата на Антонина (Анна) и Вацлав е редактор на вестник в Прага. След като завършва Академията за изобразителни изкуства в Прага през 1887 г., Трунечек идва в Разград и става учител по рисуване в петокласното мъжко училище. Стои като такъв до 1891 г. През учебната 1891/1892 е учител по рисуване в Ески Джумая (Търговище). Там открива и поддържа таланта на големия български художник Никола Маринов (1879-1948).

През учебната 1892//93 г. е учител в София и Казанлък. Името му на добър учител и отявлен защитник на българската кауза стига до Цариград. Той е повикан за учител от Българската екзархия в Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“. Учителства там в учебната 1893/1894 г.

19_04_2019_4ehi_4.jpg

От началото на учебната 1894/1895 г. до учебната 1897/1898 включително е учител отново в Разград. За учебната 1988/1899 г. е учител по рисуване в Девическата гимназия „Евдокия“ в Русе. Рисува портрета на Филип Тотю през 1899 г. От учебната 1899/1900 до смъртта си през 1902 г. е отново учител в Разградската гимназия. В некролога от Учителското тяло на Разград, отпечатан в сп. „Училищен преглед“, бр. 2-ри от 1902 г., е написано, че при ревизия на ученически квартири, Трунечек пада лошо и „добива болестта гноен pleuritis diaphragmatika, предаде богу дух на 11. I. (24. I. нов стил) т.г.“. Диафрагмалният плеврит представлява остро възпаление на частта от плеврата, която покрива диафрагмата. Симптоматичната характеристика включва болка в областта на горната част на стомаха. Така си отива големият човек, педагог и художник Вацлав Трунечек.

Когато Трунечек пристига в Разград, той не среща украинеца Олексій Володіміровіч Шульговскій – Алексей Шулговский (1863-1926), учителя по музика, с когото по-късно стават големи приятели. Причината за това е, че за учебната 1887/88 г. Шулговский бил изгонен от Разград поради неприлично поведение, Забелязали го да се къпе с ученици в река Бели Лом, а за разградчани това било опасно морално престъпление. Къде се къпал Шулговский в тази плитка река? Един от най-вероятните отговори е във вира на воденицата на Калчо Денчев, чиито околности били ползвани за разходка на достолепните граждани...

19_04_2019_4ehi_3.jpg

Чешката колония в село Белинци, Исперихско

Началото на тази история е следната. През 1900 г. 20 протестантски чешки и няколко банатски български семейства – католици основават село Войводово, което е в Северозападна България, сега в община Мизия, на 6.5 км от общинския център в посока р. Дунав. Чешките протестантски семейства също са от Банат. Те напуснали по религиозни причини и поради недостиг на обработваема земя намиращото се в румънски Банат чешко село Света Елена. Независимо от военните конфликти, в които България участва през първите десетилетия на ХХ век, Войводово се радва на стопански разцвет и населението му значително се увеличило. Стопанското развитие, основаващо се преимуществено на земеделието, обаче тук отново се сблъсква с недостига на земя и през 1928 г. част от жителите заминали за Аржентина. Малко преди това селото се разделя по религиозен признак – през 1925 г. част от войводовчани напускат методистката евангелистка общност и преминават към тази на дарбистите, за които ще кажа няколко думи по-долу.

През 1926 г. във Войводово се открило чешко училище. Към края на 1934 г., когато отново се появява проблемът с недостига на земя, 15 чешки семейства се преселват в населеното с етнически турци село Белинци (Акчелар), разположено в Североизточна България, сега в община Исперих. Тези 15 семейства били водени от Роберт Швейда и Карел Питра Историята на чешкото заселване и живот във Войводово и Белинци приключва в периода между 1948 и 1950 г. Тогава в рамките на следвоенните реемиграционни процеси, реализирани на базата на съответните междудържавни споразумения, повечето чешки жители на тези села (общо 200 семейства, т.е. около 700 души) се преселват в Чехословакия, по-точно в няколко села и градчета в южна Моравия.

19_04_2019_4ehi_2.jpg

Споменатият по-горе процес е предмет на изследване на българския етнолог Владимир Пенчев. Той разглежда т. нар. „войводовски чехи“, които в конкретния случай произхождат от Войводово, но неживеещи там. Чехите, за които той разказва, всъщност са били жители на делиорманското село Белинци (Акчелар), заселили се в него, след като значителната част от преобладаващото в Делиормана турско население заминава за Турция.

Как се случва това, описва под заглавие „Преселниците от Войводово в Делиорманско“ (Přestěhovanci zvojvodovi Do Deli Ormansko) в паметната си книга прекият участник в тези миграции Томеш Хруза: „През 1935 година нашите войводовски /чехи/, водени от Робърт Швейда и Карел Питра, се преместват в 15 семейни къщички в делиорманското село Белинци, където има много плодородни райони...“.

От този момент датира чешкото заселване на село Белинци, където освен турците, които винаги са били мнозинство, са живеели и други общности.

Един от последните изследователи е Антон Гюков. Той е роден през 1934 г. в семейство на банатски българи, преселили се в намиращото се недалеч от Войводово село Бърдарски геран. Поради икономически причини, година след неговото раждане родителите му решават да се преместят в делиорманското село Белинци. Там Антон Гюков живее заедно с дошлите от Войводово чехи чак до тяхното заминаване за Чехословакия през 1949/1950 г. Войводовските чехи, живеещи в Белинци, и чехите във Войводово са възприемани от българските си съседи по еднакъв начин най-вероятно поради това, че техните постъпки, убеждения и разсъждения не са се различавали значително. В посветената на чехите глава от книгата си „По петите на Клео. Моята малка делиорманска Европа“ Антон Гюков пише: „ЧЕХИТЕ. По-големи немци от немците. Може да не съм прав, като ги определям така, може да съм много субективен в преценката си, може би защото съм ял бой от чех, общо взето в моите очи изглеждаха така. От всички разновидности в село (Белинци – б.м.), те бяха най-чисти европейци. Религиозната им обособеност като протестанти ги отделяше от всички останали. Бяха по-затворени, най-дисциплинирани в работата и начина си на живот. Не посещаваха кръчмата, сладкарницата, сборовете, живееха свой, по-затворен живот. Не се кръстосваха чрез бракове нито с немци и банатчани, нито с останалите, не биваше да им се ходи на гости, ако не са те поканили. Общо взето те живееха „инкогнито“, като че не присъстваха в делничните дни. Добри земеделци, нивите им най-подредени, всички бяха заможни, благодарение на упорития труд. По-голямото усилие и голямото постоянство ги правеше пословични в региона. Инак бяха добри съседи, услужливи и акуратни, в обществените дела участваха повече с парични средства.

Славянският им произход и език ги затрудняваше повече от немците да научат и усвоят фонетично нашия език, горе-долу като руснаците не успяваха да се справят с произношението.

Правеха разкошни сватби, бих казал показни, на техните и на немци и банатчани идваха гости от съседните села, понякога от околийския град, за да видят странните пришълци с техните мурафети и салтанати. Канеха съседите си независимо от кои са... Бащите турци не можеха да устоят на молбите на любимите си щерки и отстъпваха пред тях, да ги пуснат да погледат игрите, танците и ритуалите около младоженката. Заставаха на купчинка една до друга, загърнати във фереджетата, само с по едно око гледаха към сватбата и тихо коментираха видяното. Отстрани незабелязано се навъртаха татковците и зорко наблюдаваха купчинката, вардеха от някой неочакван „доган“ да не грабне някоя любима „яребица“ . Сега като мисля за тия неща, ще ми се да вярвам, че всичко това с нещо е допринесло за еманципацията на техните жени. По-оживено село нямаше“. (Гюков 2006).

В цялата история се появява още един герой. Той е Салим Сюлейман Салим, роден в Белинци през 1935 година, т.е. през годината, когато тук се заселват чехите. Те са били негови съседи почти 14 години. В спомените на бай Салим чехите са оставили силен отпечатък и той би могъл да разкаже за тях много повече неща, отколкото би било възможно да се представи в един вестникарски материал.

На въпроса какви са били чехите бай Салим дава кратък, но съдържателен отговор:

Чехите бяха богати, чисти и културни хора. Обличаха се като пеперуди, имаха по-развита култура. Гледаха коне и ги продаваха“ (Свобода, М. (2008). Чешките заселници в село Белинци).

Чех на полето никога не се е хранил. На обед впрягали конете, връщали се в селото, нареждали върху белите покривки ястията и след като хапнат и отпочинат, сменяли конете и пак подкарвали каруците към нивата. В събота следобед премитали улиците и печели сладкиши – рохлички (ванилени кравайчета), колаче, бухти с мак. Всички се къпели, в неделя обличали нови дрехи и отивали на молитва. В с. Белинци това е било в частен чешки дом. Строго спазвали библейското правило: шест дни работи, а на седмия почивай. Отличавали се и с невероятната си сплотеност. Когато например „умре на некой стопанин кон, крава, свиня, па и нещастие от пожар, каквито рядко са се случвали (Нецов Н. (2006). История на Войводово. Едно село на чехи и словаци в България), ако нещо такова се беше случило на българин, чехите щяха ли да му помогнат? Да, щяха да съберат пари и да му помогнат“.

Каква е дарбитската секта? Дарбистите, наричани също така Плимутски братя (във Войводово още Свободни братя), са протестантска общност, основана през 1831 г. от англиканския свещеник Нелсън Дарби. Учението им изхожда от калвинизма, но не приема кръщението и причастието като необходими за спасението. Подобно на другите протестантски конфесии дарбистите поставят акцент върху индивидуалната етика, ориентирани са есхатологично (религиозни възгледи и представи за края на света, изкуплението, задгробния живот, съдбата на Земята и човечеството, и прехода му към качествено ново състояние) и не приемат църковната йерархия. Във Войводово идеите на учението на дарбистите разпространява в началото на 20-те години на ХХ век пастор Б. Ковал.

В края на май 2010 година група наследници на чешките протестанти посещават исперихското село Белинци. Това са Марек Жалубек, Ленка Будилова, Борживой Кноурек, Катержина Филипова. От тях само Катержина Филипова е със спомени от живота в селото. Те разглеждат къщите и запазената книга в кметството на записаните чехи. Според г-жа Филипова само домовете на Йозеф Питра, Адолф (или Винси) Питра и отчасти Йозеф Скалак са едни и същи като в миналото.


Проф. д.п.н Пламен РАДЕВ


Снимка на класните учители в Разград през 1898 г. На третия ред /правите/ в средата е чехът Вацлав Трунечек, учител по рисуване.

Анна Явашова (Трунечек) с дъщерята Мадла.

Къщата на Адолф (или Винси) Питри. Намира се близо до центъра на селото, на улица, където голяма част от чехите са живели в Белинци.

Снимка: Марек Жалубек


Къщата на Йозеф Питра в Белинци, една от малкото къщи, които са запазили същата форма и до днес.

Снимка: Марек Жалубек


Училището в село Белинци, където са учили и чешките деца. Сега е запуснато и се руши.

Снимка: Марек Жалубек