shadravan.jpg abonament1.png
 
 
брой от 20.05.2019 г.
ekip7-small-2019-5-20.png

Търсене

Вход






Забравена парола
apis_zop.jpg
 
Начало
Отиде си Дон Кихот от Разград...
13 May 2019

Преди години, когато почина разказвачът и сценаристът на някогашния разградски карнавал Борис Борисов, Дулинко написа в негова памет материал под заглавие „Отиде си неразбран и Борис Борисов“. Сега, часове след като ни напусна и Дулинко, мисълта ми тревожно ме пита: „А разбран ли си отива Дон Кихот от Разград?“. Който си бе надянал ръждясала броня, бръснарски леген вместо шлем и меч, с който се опитваше да победи поне една вятърна мелница.


Правех първите си стъпки като журналист във вестник „Ново Лудогорие“, когато срещнах проходилия вече в тази област Дулинко Дулев. Все още стихотворението си „Дон Кихот и мелниците“ не бе написал, но „снаряжението“ го имаше и се опитваше да обясни на шефовете, че истинската журналистика няма нищо общо с партийните опорни точки. След което се ядоса на тяхното неразбиране и написа стихотворението за детските ясли, които ще направим от правителствените резиденции. Дори успя след деловата част на националния конкурс „Светлоструй“ да го изрецитира пред куп най-отбран партиен елит. Елитът се гънеше ядно по столовете и май тогава реши, че няма нужда от този конкурс, защото той наистина прекрати съществуването си за няколко години.

Ако имаше нещо, от което Дулинко се страхуваше, то бе да не дойде време да захвърли донкихотовските доспехи и се скрие от вятърните мелници. Дори профилактично написа стихотворение на тази тема със заглавие „Бягство“, в което се виждаше страхливо скрит от проблемите на времето. В края на творбата обаче си зададе въпроса „Човек ли съм всъщност, щом си нямам човек да ме мрази““ и си остана предишният Дулинко с доспехите.

...Веднъж здраво го ядосах със закачки, но ден по-късно той ми показа, че не бива да се заяждам с Дон Кихот. Сред множеството, събрало се по някакъв повод в редакцията на „Екип 7“, някой го попита дали е чел последния ми разказ, който бил много хубав. На което Дулинко, незабравил още ядосването, на всеослушание заяви по повод на разказа ми: „Ако искам да прочета нещо хубаво, ще си го напиша сам!“... Примирих се, дори му поднесох извинението си, което той със задоволство прие.

В среднощните часове на една майска вечер на 2012 година посетихме с Дулинко ателието на скулпторката от Лозница Лиляна Георгиева. И може би, да си върне за събуждането по никое време, Лиляна извади отнякъде снимка на паметника на Дон Кихот, намиращ се в центъра на Мадрид. „Ето – посочи го тя на Дулинко – виж колко приличаш на тоя със счупеното копие“. На което Дулинко съвсем сериозно и убедително отговори: „Не приличам, а съм аз! А ти има да чакаш копието ми да се счупи!“...

Имаше явно предвид вродения си оптимизъм и поетична ирония към човешките слабости, които наистина не го напуснаха до последния му дъх. Но тогава, пътувайки обратно за Разград, ми каза, че лекарите открили нещо в стомаха му и май било „рачета“. След което, седем години вече от оная вечер, той не спря да се закача с тия „рачета“ и да им показва, че хич не му пука от тях. Правеше го в стихове, правеше го на стената си във Фейсбук, правеше го в разговори с приятели. И „рачетата“ се отказаха да се борят с духа му, за съжаление не и с тялото му…

Що се отнася до снимката на паметника на Дон Кихот в Мадрид, бяхме решили група приятели да направим подарък с нея на Дулинко. С помощта на фотомонтаж Дулинко щеше да стои с цял ръст в подножието на паметника, с ризница на гърдите, с копие в едната ръка. По добър от самия Дон Кихот…

Е, не успяхме да се организираме навреме, но не сме се и отказали. Така че, приятелю Дулинко, почивай в мир в по-добри свят, където ги няма нашенските вятърни мелници и ни чакай. Рано или късно, ще ти донесем снимката.

Иван ДЖЕБАРОВ

 


Дулинко ДУЛЕВ13_05_2019_dulinko.jpg


ДОН КИХОТ И МЕЛНИЦИТЕ


Търся меч и ръждясала броня,

смачкан шлем от бръснарски леген…

Ще ги взема, ще седна на коня

в някой пълен със глупости ден

и ще тръгна жесток като огън

срещу мелници, проза и прах…

С безнадеждната мисъл, че мога

да се боря с тях.


И не трябва ми Санчо. Защо ли

своя подвиг и с друг да деля?

Мен се падна завидната роля,

да извърша велики дела!


…Тъй си мисля, преситен от делници,

впрегнат в своя житейски хомот.

Инак просто съм вятърна мелница,

дето се мисли за Дон Кихот.

 

 

 

 

 

ДВОРЦИТЕ ЩЕ ПРЕВЪРНЕМ

ТАКА И НЕ ДОСТИГНАХ
ЕВЕРЕСТ!

Студът скова ме.
Преспи ме покриха.
Каквото беше,
вече свършва днес…
Момчетата нагоре продължиха,
а аз така не стигнах Еверест!
Додето се досетят да ме търсят,
ще бъда крехък, тих и вледенен.
Надеждата и вярата ми свършиха…
Но идват други луди подир мен.
И други ще достигнат върховете,
които да достигна не успях…
По пътя костите ми бели ще им светят.
Маркирал съм пътеките си с тях!

В ДЕТСКИ ЯСЛИ
Не знам с какъв акъл навремето сме расли,
но знаехме го, както две и две -
дворците ще превърнем в детски ясли,
а вилите - в почивни домове!
Изглежда, че сме мислели убого,
щом яслите са малко дефицит,
а пък дворци наоколо ни много -
различни по етажи и по вид.
Погледнеш ги и чудиш се къде си!
Ковани порти, еркери, асфалт...
Аудита, тойоти, мерцедеси...
Огради по тертип на Бухенвалд.
А вътре чичко с расова мадама,
досущ като от „Бурда“ и „Плейбой“...
Деца ли търсите?... Какви деца, бе! Няма!
Най-много пес от също расов сой.
Ще кажете:
- Това е то прогреса!

АЗ!

За потеклото ми старо не става въпрос,
ама то си кърви като рана...
Аз съм селянин тъп. Аз съм селянин прост.
От Балкана.
Много дълги години бях в градовете ви гост.
Но чиновник от мене не стана...
Аз съм селянин тъп. Аз съм селянин прост.
От Балкана.
И когато усетя си сетния час
и самотен остана...
Като селянин тъп и като селянин прост...
Ще се върна в Балкана!

Народът го постигна с кръв и пот!
Какъв народ?... Та тая ли метреса
или пък оня шкембелия са народ!
Та взрете се в бараките гърбати -
две-три дъски, пет тухли и таван...
Ей там, сред чушки и домати,
народецът в неделите е сврян.
И хич не пита... А защо не пита!
Какви са тия замъци и как
успяха някои да стигнат до пресита,
когато, всъщност, гладни сме все пак!
Недейте шътка! Знам, че се увлякох...
И хляб, и сирене, че има, също знам.
Но някои се къпят в птиче мляко,
а други нямат кучешки салам!
И стига сме мълчали безутешни!
Нали това мълчание роди
ей тия наши богаташи днешни -
далеч по-вредни и опасни от преди!
И все едно, къде и как сме расли,
но още из душите ни снове:
Дворците ще превърнем в детски ясли,
а вилите - в почивни домове!
1988 г.

 

СБОГОМ, ПРИЯТЕЛИ!

В надеждата най-тъжното е туй,
че смятаме, че имаме надежда!
Много нещо видели сме.
И сме много препатили.
Но ми идва в ума изведнъж -
вече всичко е минало. Сбогом, приятели!
Към отвъдното тръгва си старият мъж.
Неживяното живо е….
Изживяното - свърши.
По главите ни сипе се тиха скръб.
аКто дъжд.
Нещо крехко в душата ми
като клон се прекърши…
Към отвъдното тръгва си старият мъж.
А цъфтяха житата край нас кехлибарно.
И някой някого чакаше сред цъфтящата ръж?
Нека другиго чака…
Той ще дойде навярно…
А отива в отвъдното старият мъж.