Търсене

Начало История Един от изявените разпространители на фройдизма у нас е от Разград
Един от изявените разпространители на фройдизма у нас е от Разград
31 May 2019

Става дума за Любомир Русев, роден през 1902 година в Разград, завършил Разградската гимназия. Съвсем кратки биографични данни могат да се намерят в том трети на „История на философската мисъл в България“, издание на БАН, 1976 г. Любимир Русев учи във Виена, завършва философия и педагогика в Софийския университет, два пъти специализира в Берлин. Бил е учител, преподавател в учителски институт, училищен инспектор. В академичния труд е наречен един от ревностните разпространители на фройдизма в България през 30-те години.


31_05_2019_lubomir_1.jpgЕто малко данни за Любимир Русев и Разград, до които съм стигнала. В интернет е посочено, че пълното му име е Любомир Русев Минчев. Това отвежда към деятеля на социалдемократическата партия Руси Минчев Даскалов. Бащата е бил железар по професия. Като работник в артилерийския склад е бил уволнен, задето е социалист. Бил е делегат от Разград на VІІ-я конгрес на БРСДП /1900 г./. Тези данни могат да се научат от „Работнически вестник“.

През 20-те години на ХХ век в гимназията съществува комунистическо младежко дружество с 40-45 ученици, предимно от горните класове. В първите години от дейността му като младежки ръководители израстват – посочени са няколко имена, между които и Любомир Русев. Това може да се разбере от „История на Разградската окръжна организация на БКП“, издание от 1980 г.

И една информация от в. „Разградско слово“ от 29 декември 1937 г. Съобщава се, че на 24, 25 и 26 декември психологът, „наш съгражданин“ и учител в Дупница Любомир Русев е изнесъл сказките „Психология на интригата и клюката“, „Окото на страха“ и „Възпитана и възпитаваща обич“. Сказчикът развил темите със завидна компетентност и завладял публиката, която го възнаградила с бурни аплодисменти.

31_05_2019_lubomir_2.jpg

Вероятно във Виена Любомир Русев се запознава с учението на Зигмунд Фройд. Колкото и малко и опосредствено да е написаното за този наш земляк, дори за обикновения човек, който не е философ по образование, става ясно, че той е бил ерудиран специалист. В едни свои публикации той популяризира същността и основните положения на учението на Фройд, в други публикации се стреми да допълни и конкретизира възгледите му.

31_05_2019_lubomir_4.jpgБългарският изследовател е разбрал едностранчивостта на Фройдовото учение, което превръща либидото в единствен фактор за развитието на обществото и се опитва да го поправи и допълни. В книгата си „Глад и либидо“ /1932 г./, той пише, че човечеството се развивало под напора на глада и либидото, които са две прояви на едно и също начало. Любомир Русев смята, че в еволюцията на обществото либидото е било подтиснато в полза на самото развитие, в резултат на което възникнала човешката култура. Но докато според него Фройд е разработил добре ролята на либидото, той не се е спрял достатъчно на ролята на глада, на нуждите в развитието на обществото. Като включва и фактора глад, Любомир Русев се стреми да се доближи до социалните теории, вземащи под внимание и ролята на материалните интереси на хората в общественото развитие.

Фройдистките възгледи за войната се прокарват и чрез статията на Любомир Русев „Войната като влечение към смъртта и сродяване с ужаса“ /1935 г./. Според фройдизма войната е проява на биологичната природа на човека, на влечението към разрушение и смърт, което е присъщо в по-силна или по-слаба степен на всеки човек. Затова войната е нещо естествено и неизбежно. Любомир Русев се стреми да оправдае войните, като изведе тяхната неизбежност от биологичната природа на човека. „Съществуват в животинското царство – пише той – главно две противоположни влечения – за живот и за смърт...“. И още: „У всякой човек дреме хищник, който обаче е достатъчно притъпен от културната общественост. Но идват моменти, когато индивид или нация са застрашени и хищникът тъй се оживява, че културният човек става най-изкусен изтребител на себеподобни“. Главният орган за осъществяване на това влечение била мускулатурата. С нейното развитие и укрепване се развивали и хищническите, разрушителните стремежи и хладнокръвното гледане на смъртта. Трудът не бил нищо друго освен война с природата, която лесно се превръщала в борба между племена и народи.

В книгата си „Художествената литература и психоанализата“ /1934 г./ Любомир Русев представя най-системно от другите български фройдисти теоретичните възгледи на фройдизма за изкуството и художественото творчество.

Според него същината на художественото творчество е сублимирането на подтиснатите влечения. „Художественото творчество - пише той - в грамадната си част отразява борбата между реалността и влеченията, а художествената литература - предимно лириката - изразява афектите, свързани с подтиснатите либидни представи“. Процесът на творчеството прилича на бълнуване, а мотивите на произведението и героите на поета изразяват в прикрита форма неговите вътрешни влечения. Величието на произведението зависи от степента на сублимацията. Колкото творецът успява да прикрие по-умело непосредственото си изживяване „украсявайки го със средствата на съзнанието, изразени в творческата форма, толкова произведението – пише Любомир Русев - е по-велико...“. Творческият процес според него, е една „сполучлива“ невроза, а поетът – „сублимиращ невротик и престъпник“, който задоволявайки влеченията си чрез създаваното изкуство, се освобождава от пристъпите на неврозата. Същата освободителна роля играят произведенията на изкуството и върху хората, които ги възприемат...

Тези фройдистки разбирания Любомир Русев прилага при анализа на творчеството на Христо Ботев /статията „Психоанализа на Ботевото творчество“, „Философски преглед“, 1933 г., кн.3/ и П.К.Яворов /книгата „Поезията на Яворов в психологична светлина“, 1939 г./. Нека не го цитирам, защото едни от най-великите български поети заслужават по-сериозно и всестранно тълкуване. Само ще посоча, че Русев открива у тях едиповия комплекс. Подобни прояви на Едиповия комплекс той открива и в творчеството на Иван Вазов, на Петко и Пенчо Славейкови, на Димчо Дебелянов.

Не може да се съгласи човек в много случаи с възгледите на Любомир Русев, но би било интересно да се узнаят повече факти за житейския и изследователския път на този наш земляк и за това как и защо стига от марксизма до фройдизма.

А ето и по-важните изследвания на Любомир Русев:

„Художествената литература и психоанализата“, 1934 г.

„Поезията на Яворов в психологическа светлина“, 1939 г.

„Педагогически речник“, 1936 г.

„Основи на религиозния живот“, 1937 г.

„Наследственост и възпитание“, 1935 г.

„Днешната германска философия, педагогика, психология и социология“, 1942 г.

„Глад и либидо: Принос към психоаналитичното учение за либидото“. С предг. от Ив. Кинкел, 1932 г.

 

Божидарка ЗЛАТАРЕВА


П.П. За запознаване накратко с възгледите на Любомир Русев съм използвала написаното в „История на философската мисъл в България“, том ІІІ. Дано да съм подбрала най-точните моменти.