Търсене

Начало История Бачо Киро и връзката му с Разградския край
Бачо Киро и връзката му с Разградския край
19 July 2019

Днес предлагаме на нашите читатели твърде любопитни и малко известни факти от миналото на Разградския край. Автори на публикацията са Стоян Комитски и Боян Драганов. Това е първият от серията техни материали, които ще поместим в „Екип 7“. Вниманието на авторите е съсредоточено основно върху представянето на малко известни факти и събития от живота и делото на нашите революционни, просветни и културни възрожденски и следосвобожденски дейци.


19_07_2019_stoian-komitski.jpgСпециално внимание се отделя на Васил Левски и на други дейци и следите им в Североизточна България, включително Лудогорието и Разград.

Стоян Стоянов - КОМИТСКИ е роден през 1974 година в Разград. Магистър-педагог по предучилищна и начална училищна педагогика. Работи в сферата на управлението на образованието в Русе. Повече от 10 години организира уроци по родолюбие за децата на Русе. Автор е на публикации в областта на предучилищната педагогика и методологията, на историята на комиксовото изкуство, а също и на историческа тема (в частност по темата за връзките на Левски с Русчук и Североизтока). Носител е на „Награда Русе“ (2013 г.) и награда „Неофит Рилски“ (2019 г.). През 2016 г. е учредител на клуб за исторически реконструкции „Традиционеръ“ към Народно читалище „Христо Ботев - 1908“ – Русе. Основател е на „Музея на комикса“ в Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ – Русе

19_07_2019_boian_draganov.jpgБоян ДРАГАНОВ е роден през 1945 г. в Русе. През дългогодишната си журналистическа практика е бил окръжен кореспондент на редица централни вестници и списания. Носител е на национални награди за очерк и разследващ репортаж. Автор е на историческите очерци „100 години НТС“, „25 години ЗИТА“, „80 години водоснабдяване в Русе“, „100 години месопромишленост в Русе“ и др. От 1992 до 2006 г. е редактор и издател на списание „Една седмица в Русе“. От 2009 година започна издаването на четирилогията „Зад завесата на големите скандали“, плод на половинвековните му задълбочени проучвания, един любопитен и занимателен прочит на автентични факти, случки, събития и човешки съдби от далечното и близкото ни историческо минало.

 

 

Бачо Киро е останал в съкровищницата на българската историческа памет като деен просветител, оригинален книжовник и апостол мъченик. Краткият живот на този знаменит възрожденец е положен с ненатрапчива жертвоготовност пред олтара на Отечеството, в името на народното добруване. Но в неговия скромен, обикновен и самобитен живот има и една необичайна проява, а тя е страстта му да пътешества, да опознае света пешком. Това му непознато за времето начинание ни дава правото да го определим като първия български турист. Житейският му път е свързан и с Разград…


Първото си по-дълго излизане от родното си село Бяла черква Бачо Киро извършва през 1857 г., когато с десетина съселяни с кон ходи до Света гора.

През 1872 г. решава да се разходи из Влашко. Той е твърде мераклия, но сетен фукария, няма пари за масраф. Взема от брат си поп Гаврил половин лира, от читалището – още 17 гроша, и с една торбица, кривак и съдрана абица и „по априлие Великден“ потегля пеша. Справката по Юлиянския (старостилния) календар показва, че първият ден на Великден през 1872 г. е бил 16 април, неделя.

19_07_2019_kiro_1.jpgВърви самичък и пешак и за един ден стига в Свищов. Подслон и храна за два дена намира у Алеко Драганов. Отбива се в кафенето, където се събират младежите свищовски. Те му се радват и му дават препоръчително писмо до техни съграждани в Букурещ. Бачо Киро се качва на параходчето и докато с пътниците се сприказва, стига в Гюргево. Купува два хляба и с влака поема за столицата. Първата му работа в Букурещ е да потърси българската бисерика (църква), само тази дума знае на влашки. След дълго скитане я намерил. В двора, под акацията, стоял владиката Панарет Рашев. След поклон и ръкоцелование Бачо Киро му казал, че любопитството му го довело да разгледа града. Владиката го изпратил при черковния певец и учител Александър, който, като прочел писмото, го завел в центъра. Влезли в кафене, където търновецът Михаил Сребров ги нагостил.

На другия ден Бачо Киро тръгнал да разглежда Букурещ, град с чудесна направа. Улиците му прави, не са разкривени, а с дребни камъни са добре наредени, фенерите светят с газ, има вода и шадравани. От поетичния му разказ разбираме, че на 24 април поема обратно към милия си вилает. Пари за железница няма и поема пеша и бос, за да не съдере обувките си. Първата вечер се подслонил под един мост. Притъмняло, когато пристигнали керванджии. Наклали огън, хляб заяли. После се завили с дългите си кожуси и заспали. Бачо Киро, сиромахът, постлал на земята малко сламица, покрил се с абичката и задрямал. Превалила нощта и керванът тръгнал, с него – и Бачо Киро, и по пладне се намерил в Гюргево. Търновецът Георги Киселов го нагостил за обяд, но такива нашенци са рядкост. С горчивина Бачо Киро споделя, че „във Влашко има изродени, сякаш, че не са в Българско родени, малко нещо хляб като намерят, надуват се, кат паун се перят, и български не щат да хортуват, но таквизи безумно мъдруват, макар и да са търговци богати, тяхната е цена медни дукати“. За късмет, среща малкото бозаджийче Василко, което струва пет ката (пет етажа). То сладко го гощава, завивка му осигурява, а на сутринта до парахода го изпраща. В Свищов познайниците му го черпят с кафе и ракия, канят го да поостане, но той се сбогува и хваща пътя за село, където пристига на 26 април. Преброява парите и разбира, че е изхарчил само 57 гроша. Доволен, поучително се обръща към онези, които ще го сметнат за скъперник: „Туй е икономия на Бача ти Кира, нека не се смее, който от сюрмашлък разбира!“.

Това, което Бачо Киро не казва е, че в Букурещ се среща с Любен Каравелов. Според Петко Франгов – за „настъвления“. Дарява го с книжката си „Описание на село Горни Турчета и две-три народни приказки“, отпечатана през 1870 г. във вилаетската печатница в Русчук. Трогнат, още на 22 април 1872 г. Каравелов отпечатва във вестника си (бр. 45) кратка информация за творението на Белочерковския апостол.

19_07_2019_kiro1.jpgПоотдъхнал малко нашият турист и отново, „макар много фукария бил да ходи много мераклия“. Стегнал торбичката и по Петровден 1872 г. поел към Цариград. С волни помощи от школските деца стъкмил в пазвата си 250 гроша. Този път захвърлил калеврите и надянал цървули. Изпървом по пътя за Габрово поел. През Балкана го завръщат към Търново тескере да си извади. В Трявна се отбил, даскал Илия му станал поръчител и получил от конака нужния документ. С мъка минал Стара планина, в с. Янина преспал, после стигнал Стара Загора и все напред. Гладувал, нямало откъде хляб да си купи, сръбвал речна водица и най-сетне стигнал Одрин. Разгледал джамията на султан Селим и си заверил тескерето. После минал през Хапса, Ески баба, Люле Бургаз и Чорла. Тук работници строяли железен път и го поканили при тях работа да „зафане“, но той отказал и отминал. Край Чорла легнал да пренощува край гробищата. Взели го за луд. Когато стигнал в Силиври, нагазил в Мраморно море и събрал много „жабунки и кори на морски животинки“. Окъпал се в морето и полека-лека стигнал до Пейват. Тук преспал насред улицата. През Голямо чекмедже и Малко чекмедже стъпил в Балъклия. В манастира имало много хора, все гърци. Пийнал 25 грама ракия, без мезе, и пак 30 пари му взели. Поискал да пренощува в манастирския двор, но почнали да го гонят. Примолил се, та го оставили да спи зад вратата на портата, на стъпалата. Сутринта разгледал мраморните гробници на фенерските владици, в черквата влязъл и вярно Богу се помолил. Стигнал в Цариград, скитал и питал за българи. Така намерил метоха на българската църква.

Тук в кафенето го открил търновецът Тодор Шишков. Завел го в дома си, където Бачо Киро нощувал и се хранил, докато е в Цариград. Със сит стомах и спокойна душа тръгнал Бачо Киро на разходка из султанския град. Всички прочути здания, джамии и площади посетил, не отминал и святото българско място Балкапан, разговарял с Иван Найденов, редактора на в. „Право“. Филип Симидов бележи, че и при Петко Р. Славейков поседял, но за това Бачо Киро дума не отронва. Гостувал в Екзархията на Иларион Макариополски, сладко кафе изпил и благословията му приел.

От Цариград до Варна пътувал с параход. И пак пеша потегля към родния си край. В Девня силен дъжд го застига, на гола земя кален и мокър заспива. Стиска зъби, търпи и върви. В близката му Горна Оряховица го почерпили с кафе и ракия, в Търново обядвал сладко и после бързешком стигнал в Бяла черква, краят на туристическата му одисея.

Настъпила 1873 г. Бачо Киро пак за път се застягал. Този път решил през Сърбия до Виена да стигне. По Великден привършил школските дела, събрал от сродници и приятели 500 гроша и пеша поел за Свищов. Старите му приятели му дали още малко пари. Димитър Шишманов го нагостил и му купил билет за парахода до Оршова. Дал му и писмо до Никола Сукнаров, който учел в Белград. Докато пътувал параходът, Бачо Киро не мигнал, гледал бреговете и реката, разговарял с пътниците. В Оршова слязъл, за да вземе друг параход до Земун. Поискал за грош вино, но му казали, че за толкова малко пари няма, за гроша му давали чаша вода. Смаян, Бачо Киро се напил с вода от Дунава. Стигнал Земун, разпитал и разбрал, че няма пари да продължи за Виена, имал само четири австрийски жълтици.

Наел лодка и се върнал в Белград. Късно било и влязъл в един хотел с ресторант. Изпил на гладно сърце 100 грама вино и преспал, взели му 26 гроша, таксата била 30, но го видели, че е сиромах. На другия ден открил Никола Сукнаров, който го завел в квартирата си. /По това време Никола Сукнаров учел право в Белград, след като завършва, през 1875-1877 година е учител и активен читалищен деец в Разград, сътрудничи на руските войски по време на войната. След Освобождението е съдия, за кратко председател и подпредседател на Народното събрание, министър на вътрешните работи.../. Хазайката се оказала добра жена и добре се погрижила за госта. Бачо Киро обиколил всички забележителности на Белград, на библиотеката и митрополията подарил от своите книжки. В Белград той извършва и едно апостолско дело. Среща се с войводата Цеко Петков и му предава записките си за четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. След неговата смърт Спас Соколов ги дава на Захари Стоянов, който ги използва за написването на „Четите в България“.

Свършва Бачо Киро парите и потегля с парахода за Свищов. В кафенето, сред приятели, с охота разказва за пътешествието си по Дунава. Слушат го с наслада, карат го да повтаря и накрая му вменяват да напише всичко на една книга.

Бачо Киро изпълнява заръката. Описва пътешествията си и ги отпечатва през 1873 г. отново в Русенската печатница под първо заглавие: „Пътуванието на Бача Кира. Нагласено на стихове от същия. Издава Горнотурченското читалище „Селский труд“ в подарък на посетителите си“, „Второ пътувание на Бача Кира. Издават добрите му приятели за любопитни читатели“ – през 1874 г. Най-впечатляващо в тези стихоплетства е описанието му в стихове за Сърбия. С остра наблюдателност и мек хумор той дава характеристика на тогавашния сърбин, като вплита в разказа и емоционални съждения за положението в България и какво ще бъде, когато е свободна. Тъй като творбата е много голяма, публикуваме само част от нея:


К а к в и с а с ъ р б и т е ?


Сърбите са и те хора като нази,

но някак стоят пò хайлази;

работата твърде не обичат,

сутрин, вечер в мехната притичат,

ракийцата твърде много смучат,

приказват, на кураж се учат.

Има хора добри и учени,

но имат таквиз луди като мене...

...

Сърбите са гордички, надути,

повечето се носят като арнаути,

има и таквиз със гащи съдрани –

пък се казват да са капитани.

На тежка работа те се не залавят:

всичките им къщи арнаути правят...

...

Ч и т а т е л ю.

Сърбите са таквизи хайлази

и не са никак по-добре от нази,

нито са те от нас по-честити,

те са се по-гладни, а ний сми по-сити,

такваз е Сърбия, онакваз,

но пак е по-честита от нас:

тя се казва свободна Сърбия,

затуй е от нас по-ихтибарлия.

И нашта България, ако би свободна,

нийде не ще има на нея подобна...

...

И нашта България, ако се свободи,

и /с добри/ наредби се нареди,

на другите чудо ще покаже.

Дано господ по-скоро поможе,

което желаем, по-скоро да стане:

да бъдем свободни кат наште акрани!


Важни сведения за Бачо Киро ни е оставила и изследователката от град Разград Искра Пенчева.

През 1969 г. Бачо Киро открива първото селско читалище „Селски труд“ („Селска любов" осветено от Отец Матей Преображенски) в Бяла Черква, по образец на българското (карбонарско) читалище „Братска любов“ на „младите“ в румънската столица Букурещ. Любопитна е информацията, която е достигнала от тогава до нас – как той е изнасял поучителни сказки пред читалищните дейци, между които и такава на тема „против женския разкош“ и моди. Феликс Каниц, с когото пътуват пеш през август 1869 г. до Берковица, му прави портретна скица, която е запазена за поколенията.



/Продължава в следващия брой/

Стоян КОМИТСКИ

Боян ДРАГАНОВ


* Популярната снимка на Бачо Киро от Букурещ

* Бачо Киро, 1868 г., Берковица, худ. Феликс Каниц