Търсене

Начало Интервю Мс Пламен ПАНЧЕВ: В момента баскетболът в Разград е кит, поставен буркан
Мс Пламен ПАНЧЕВ: В момента баскетболът в Разград е кит, поставен буркан
24 July 2019

Неотдавна СКБ „Вълци-Разград“ даде повод на едно място, рамо до рамо, да се съберат незабравими имена от славното баскетболно миналото на града ни – Пламен Панчев, Румен Ганев, Георги Стефанов, Илиян Йорданов - Пилето, Марин Кинов.

За закриването на първата си спортна година Вълците поканиха в Разград национала Алекс Везенков, баща му Сашо Везенков - шеф на Агенцията за мениджмънт и реклама в спорта на „Лукойл-България“ и фигура със солидна визитка в баскетбола, както и 205-сантиметровия син на Пилето Мартин Йорданов, състезател на „Черно море Тича“.


24_07_2019_panchev_1.jpgНякогашните разградски баскетболисти нямаше как да пропуснат тази визита. С Везенков - старши се знаят от близо 40 години, един от първите им мачове в „А“ група е именно с тогавашния му тим „Балкан“- Ботевград. Срещата се помни и до днес като „инфарктна“, тъй като прохождащите в елита лудогорци я губят в последния момент с минимална разлика.

Така, наред със звездното шоу, което най-свежата смяна баскетболисти на Разград имаше възможност да наблюдава миналия месец, срещата на ветераните отприщи силна носталгия по миналото и още по-силна надежда за бъдещето на баскетбола тук.

Още тогава, под влияние и на емоциите, и на любовта си към оранжевата топка, силни думи за проекта и екипа на „Вълци - Разград“ и заявка да им помогне с какво може пред „Екип 7“ даде Румен Ганев – бивш баскетболист, сега шеф на „Вътрешна сигурност“ в МВР.

Последна надежда да се възроди баскетболът в града в новата школа съзряха и други легенди на знаменития по онова време разградски клуб „Лудогорец“. Повече от месец след шоуто „Везенкови“, в приповдигнат дух и с блян по бъдещето на любимия спорт заварихме и мс Пламен Панчев.

Баскетболистът, играл за „Ямбол“, „Академик“ - Пловдив и „Лудогорец“, бивш треньор на мъжкия тим на „Лудогорец“ и на националния юношески отбор, скоро ще навърши 71 години. И макар вече да гледа нещата само отстрани, има много какво да ни каже и да разкаже.

24_07_2019_panchev_4.jpg

 

Господин Панчев, идването на Везенкови и срещата с колегите Ви от баскетбола вероятно върна много спомени у вас...

Това е съвсем естествено, аз съм единственият човек в Разград, живял с баскетбола 50 години – като треньор, като състезател. Бях само на 19 години, когато бях обявен за най-добрия баскетболист, за най-добрия реализатор. Играх и в Ямбол, и в Пловдив, но се върнах в Разград и 42 години съм бил тук непрекъснато. В последните осем гледам нещата отстрани.

24_07_2019_slava.jpg

24_07_2019_panchev_3.jpgЗа тези години градът ни е дал минимум 50-60 състезатели на националните отбори. Само аз само съм бил на 22 финала.

Много имена от Разград и до днес се произнасят с уважение в баскетболните среди и ми се иска да ги отбележите. Започвам от Борис Белчев – Боката, водил баскетбола ни на обществени начала, той е негов организатор през далечните 1946-1947 година.

Ако спазим хронологията, след това идва времето на големите Владо Софрониев и Богомир Стефанов, били са мои треньори; на Росен Лицов, помним го с изключителните му организаторски качества, беше голям стратег. Следват Георги Стефанов, Димитър Мартинов, Астерис Амбаджидис, Илиян Йорданов. Това бяха фактори в баскетбола и се помнят и до днес като такива.

До 1989 година баскетболът се развиваше много добре, вероятно обяснимо - ръководеше се на политическа основа, от председателите на окръжни съвети, от партийни функционери. После дойде демокрацията в България и нещата започнаха да се случват по-трудно. Независимо от това, по времето на Венелин Узунов като кмет баскетболът ни беше все още на национално равнище. Той правеше всичко възможно, въпреки ограничените тогава възможности на Общината, да помага за това. И трите ни отбора бяха шампиони. Авторитетът на разградската школа беше такъв, че когато влезехме в залата за мач, без значение в кой град се играе той, камерите и фотоапаратите се насочваха към нас.

24_07_2019_bas.jpgСпокойно можем да кажем, че баскетболът е най-авторитетната колективна игра в града, достигала най-големите върхове. Като изключим футболния клуб „Лудогорец“, разбира се, но там вече говорим за проект на национално равнище, който и няма отношение към нашите деца.


Кога и защо дойде краят на баскетбола в Разград в този му вид, в който го помните?

Разпиляването на баскетбола в елитния му вид се дължи на липсата на база. Когато държавата премина от планова към пазарна икономика, властта не успя да се справи в новата ситуация. 2005 и 2006 година бяха пагубни, зала „Абритус“ рухна, вероятно нямаше средства да я възстановят и баскетболът беше вместен в рамките на Ученическа спорна школа, където нещата бяха на съвсем друго ниво. Тогавашният баскетбол в лицето на „Лудогорец“ остана без територия. Влезе се в силна конфронтация с индивидуалните спортове, които са под шапката на УСШ, стигаше се дори до физическа саморазправа между треньорите.

Всяка оперативка на тогавашната шефка на УСШ Ганка Николова започваше така: „Панчев, ти не разбра ли, че баскетбол, такъв какъвто ти го искаш, вече няма да има в Разград?“. Приоритет беше даден на така наречените джобни спортове, които използваха устройството на УСШ. Така, за няколко години, от водеща позиция баскетболът стигна до дъното.

24_07_2019_panchev_2.jpg

24_07_2019_pile_3.jpgНе може сега разградските деца да играят баскетбол във Вълчи дол и Генерал Тошево, градчета с по 1500-3000 жители да имат зали за това, а трийсетхиляден Разград, който е фактор на спортната карта на страната, да не може да осигури терен.

Трябва да се върне игровата територия на този спорт в града, и в частност на „Вълците“.


Защо е толкова важно баскетболът да има зала?

Баскетболът е един непрекъснат процес, който се дължи и на силната подкрепа на обществеността. От близо 15 години тук не е правено републиканско първенство, хората вече не знаят какво е баскетбол.

Освен това, аз смятам че обучението е 50 на сто тренировки и 50 на сто състезателен процес, за да има добър баскетбол и да се развиват децата достатъчно бързо. Тренировките раждат навици, но състезанията раждат състезателите. Обучителният процес в настоящия вариант е ходене по любовни срещи, които няма да завършат с брак и няма да дадат плод.

Подрастващите трябва да бъдат накарани да обичат този спорт, да бъдат подкрепяни от публика, на третата си година да играя финали, а на седмата вече да са имена.

Затова още тази есен трябва да има състезание по баскетбол, на което Разград да е домакин. Една такава инициатива веднага ще бъде подкрепена и на регионално ниво, и от Българската федерация по баскетбол.

24_07_2019_panchev_5.jpg

Звучи добре, но как да се случат нещата? Очевидно ще трябва да почакаме още, докато зала „Абритус“ бъде ремонтирана и отвори врати.


Зала „Абритус“ е казус с неочакван край, никой не знае кога и как ще свърши той. Нека кметът и Общината да търсят решение за нея, но това е процес, който ще се проточи,

а ние нямаме време. Времето ни притиска и ние нямаме друга възможност освен тази да върнем баскетбола в зала „Лудогорец“, защото този проблем иска спешно решение.

Иначе съдбата на баскетбола ни, след не повече от две години ще бъде като на разградските лъвчета, ще го депортират завинаги.

В момента се явиха ентусиасти, готови да работят за възраждането на баскетбола, в лицето на Пенко Велчев и останалите млади хора от екипа на „Вълци-Разград“. Това са деца, минали през нашите отбори, които направиха сложен избор, заложиха бъдещето си, настоящето си, енергията си за каузата. И както каза и Румен Ганев, ние трябва да им помогнем.

24_07_2019_loderdale.jpg

Бъдещето на „Вълците“ е свързано с връщането на територията в УСШ. Сега баскетболът е кит, поставен в буркан. Той е екзотика, но няма да даде резултат, ако няма зала.

Няма как да се развиват баскетболисти в малки училищни зали, докато УСШ дава поле за изява на джобни спортове. По най-бързия начин УСШ трябва да преправи графика си и да даде възможност на „Вълците“ да провеждат часовете и състезанията си в зала „Лудогорец“.

Ако още тази есен ръководството на УСШ и Общината не направят това, нещата ще са пагубни. Залата трябва да се оборудва, да се разчертае и след няколко месеца „Вълците“ да организират турнири във всички възрасти.

Баскетболът заслужава и се нуждае от това, той не е се практикува от пет деца и на семейно равнище, това е масов спорт, в който са увлечени много подрастващи и те трябва да имат къде да се развиват. За малките, индивидуалните спортове решение се намира много по-лесно.

Това е пътят. Някога ние пълнехме залите и вътре, и отвън, когато имахме състезания, това търсим да върнем.

Днес все още има общини като Ботевград и Ямбол, където баскетболът го има благодарение на местната власт. Кметовете там до такава степен са ангажирани и обичат този спорт, че влизат по терените да се карат със съдиите. Децата там вече се раждат баскетболисти. Как иначе в един град от 17 000 души ще се напълни зала с близо 5000 места?

24_07_2019_panchev_15.jpg

Казвате, че все още има такива общини, значи някога и Разград е била сред тях?

 

В началото на 70-те години тогавашният кмет Кольо Йовчев направи така, че да бъде построена зала „Лудогорец“, ние даже ходехме да чистим мястото. В тази зала баскетболистите на Разград постигнаха и най-големите си успехи. „Абритус“ е само инерция.

И след прехода сме имали подкрепата на властта. Узунов беше гъвкав и ни помагаше независимо от всичко и без да чака нещо насреща, синът му тренираше баскетбол при нас, но никога той не ме е попитал защо не го пускам в игра.

Дъщерята на настоящия кмет Валентин Василев и синът на председателя на Общинския съвет Надежда Радославова също бяха баскетболисти. Цялата интелигенция на Разград праща децата си в баскетбола – общественици, директори, кметове, това е традиция още от началото на този спорт в града. В този смисъл баскетболът трябва да е обществено подкрепен и да има консенсуса на политиците.

Знаете, проблемът на борбата в Разград беше решен на политическо равнище. Кой ще застане зад баскетбола? Това вероятно наистина е последният му шанс.


Бил сте треньор на Пенко Велчев, един от основателите на „Вълци-Разград“ и старши треньор в школата. Какви са впечатленията Ви, очевидно залагате на него?

Пенко Велчев е последният може би наш състезател, викан в националите при подрастващите. Той беше фактор на терена, очевидно носи и други качества, за да предприеме тази стъпка. Това момче имаше ясно трасиран път, сериозна работа в София, бяха се устроили там с жена си. Без никой да иска това от него, пое риска да остави всичко и да се върне заедно с нея тук, за да възраждат баскетбола. Той просто може да поема риск. Вдигна факела и тръгна, и не само това - поведе и хора след себе си.

Баскетболът върви по нов път, който няма нищо общо с миналото, затова трябват и хора с нови качества, за да го развиват. Този спорт иска и преданост. Екипът на „Вълци-Разград“ ги притежава и затова много се надявам да успеят.

Пенко Велчев и жена му Наталия, която се занимава с рекламата и пиара на клуба, са заложили главите си. Ако не им дадат възможност да се развият, ще отрежат и техните глави, и тези на децата, на толкова много ентусиазирани деца... Това не бива да се случва.


Мила КЮЛЮМОВА



* Проектът „Вълци - Разград“

* Отборът на „Лудогорец“, който ни донесе най-приятните емоции в „А“ група

* Жоро Стефанов и Пламен Панчев - среща след години на две помъдряли момчета

* Някога залата в Разград домакинстваше на баскетбол от европейско ниво

* Минало и настояще се срещат на баскетболната площадка

* Илиян Йорданов /Пилето/ - майсторът на тройките. Сега синът му Мартин бележи за „Черно море Тича“

* Автограф за кмета Василев, някогашен баскетболист

* Залата се пука по шевовете. Всеки иска да се доближи до най-високия играл някога в България баскетболист - американеца Лодърдейл /224 см/