Търсене

Начало Интервю Илия ЛУКОВ и проф.Елена ОГНЯНОВА:Благодарение на народните песни са определяни границите на България
Илия ЛУКОВ и проф.Елена ОГНЯНОВА:Благодарение на народните песни са определяни границите на България
11 December 2009

 

За творчеството и „производството” на песни, за опасната отговорност да работиш с древното българско наследство, за старите и новите български имена... споделят мнението си народният певец Илия Луков и проф. Елена Огнянова. Те бяха в Разград на 7 декември по покана на господин Пейчо Георгиев. Тази среща предшества бъдеща съвместна работа с децата от ОУ „И. С. Тургенев” по проекта на Илия Луков „С България в сърцето”.

Госпожа Елена Огнянова, писател фолклорист, има сериозни изследвания върху българската фолклорна проза – приказки, легенди, предания, късите жанрове – пословици, поговорки, гатанки, народни обичаи, писала е и много за народните песни. Автор е на 17 книги и сборници, 18 години е асистент на академик Михаил Арнаудов.

 

11_12_2009_lukov.jpg11_12_2009_ognqnova.jpgЖиво ли е народното творчество, развива ли се като жанр, или измислените, авторските песни вече не са народно творчество?

 

Е.Огнянова: Всяка народна песен е авторска, само че са минали години и е забравено кой е създал песента. Например, има една чудесна песен за Преображенското въстание „Ясен месец веч изгрява”. Тя е създадена от Янка Майсторова, но вече е народна песен, защото допада на народа.


Това значи ли, че от сегашната авторска песен ще останат само тези, които ще допаднат на хората?


Е. Огнянова: От сегашните авторски песни (ако имате предвид репертоара на фолк певиците) нищо няма да остане. Защото те нямат обобщения, не може да вземе народът една песен, в която се пее „Аз те сънувам тая нощ – друг ме е прегърнал, пък аз те сънувам тебе...” – това е лично преживяване, не „хваща” другите. Народните песни са създадени обобщаващо. Вземете една любовна песен за Георги и Лиляна – колко души са го преживели това! Колко майки се опитват да оженят дъщеря си, но дъщерята иска сама да реши за кого... Това са неща общочовешки, обобщаващи. Слава Богу, че в песните се запазват от памтивека и българските имена. Но сега – да вземеш една Петрослава (на баба Петра и баба Слава) или името Златоруса – ами не може да влезе в песните! Друго е Елена, Рада, Неда, Стоянка, нали?


Живо ли е народното творчество, господин Луков, или ...?


И.Луков: Темата е много обширна. Народните песни са създавани в различни състояния. Най-силните песни са излизали от болката. Сега възродихме песента „Едно мало дете” – за страданието на едно сираче, която беше позабравена, но аз я помня от сватбите. Дали е живо песенното творчество, дали ще продължи със създаването на нови песни ... това е отговорност на човека, който се докосва до този извор. Ние с госпожа Огнянова преди няколко години направихме една песен по текст от сборник от 1846 г. (от архива на Найден Геров). Мелодията е забравена, но текстът е силен и исторически – „Фатме турски не знае”. Изпята е от наши българомохамедани на „Пирин пее” и е записана там. Създадохме нова мелодия, но с издържан аранжимент, която не е два такта или два акорда. Песен мелодична, като автентичната българска песен. В тези неща трябва да се пипа много професионално, всеки, който се занимава с творчество трябва да носи някаква отговорност, трябва да има и критици.


Има ли в момента критици във вашия жанр?


Е.Огнянова: Има хвалебствия само.

И.Луков: Трудно е да се намерят критици в момента, но идва това време, защото ти като направиш едно .. не творчество, а производство, везните рано или късно ще се наклонят и в другата посока – към критиката. Това е като мъчението. Ти като натъжиш един човек, или го унижиш, или го смачкаш, това неминуемо ще остане някъде в пространството и рано или късно, ти ще си го изтеглиш обратно. Същото е с посланието към хората. Ако ти си дошъл и на теб ти е дадено да развиваш този талант, ти трябва да си много отговорен, но не само пред себе си, а пред всички, защото ние сме скачени съдове. Да кажем - аз днес ще науча нещо от директора на ОУ „И. С. Тургенев” в Разград... Съдбата ми дава възможност да се уча от един човек като госпожа Огнянова, с която работя от години...


Откъде имате това зряло отговорно отношение към народната песен?


И.Луков: От житейската зрялост. Когато човек е малък, не ги мисли нещата, прави ги по-емоционално, води го някой. Но след като минеш определена възраст, знаеш, че трябва ти да водиш хората и да си готов за тази отговорност. Така че ние от една страна сме щастливи, че имаме тая древност, това наследство, но това е и много тежка отговорност, много опасна. Признавам си, аз имам да чета много. Има шедьоври, които тепърва трябва да прочета, за да получа тая сила, която са ни оставили нашите „предки” (както казват бесарабските българи). Не можеш да създадеш една хубава песен, ако не си минал през това стъргало. Ти няма да можеш да я създадеш, да чуеш как трябва да звучи, а камо ли да я изпееш.

Заради това сега съм и в Разград – заради децата тук. За да продължи това, което ние правим, сме длъжни да работим с тях, децата.


Госпожо Огнянова, коментирайте дебата, който тече в медиите относно научните звания и практическото приложение на научните трудове.


Е.Огнянова: Един млад колега трябва да напише 80 страници, за стане „кандидат на науките”. 120 страници – ставаш „доктор”. А аз, за да създам една студия за Крали Марко, представете си 15 години съм работила, за да напиша 36 страници! Един фолклорист трябва да обиколи България 3–4 пъти, да познава всички издадени сборници. Запознала съм се с 300 000 песни от архивите, докато създавахме 12-те тома „Българско народно творчество”.

Но ето го и най-сериозния пример за това колко е важна работата на учените фолклористи. Имах удоволствието да контактувам с внучката на граф Игнатиев в БАН. И тя ми каза: „Вие сте щастлив човек, защото носите историята на България. От архивите на моя дядо разбираме, че границите на Санстефанска България са определяни от народните песни!”. И действително, след Освобождението на България трябва да се определят границите на нашата държава, която 500 години я е нямало на картите на Европа. Нашите хора, които общуват с граф Игнатиев, му казват, че където има български епархии, там е българско. Но един помохамеданчен босненец Мехмед Сокологлу прави много, за да преминат в Сръбско епархиите Софийска, Кюстендилска, Самоковска, Скопска. Тогава Екзарх Йосиф І занася сборниците на братя Миладинови, сборника на Васил Чолаков и по песните определят докъде е била България. Благодарение на песните се определят границите на Санстефанска България!

 

Записа: Даниела НЕДЕЛЧЕВА