Търсене

Начало Искам думата Помогнете: искат да отнемат внучката ни!
Помогнете: искат да отнемат внучката ни!
01 September 2010

Пише ви едно изстрадало до краен предел семейство, животът на което се превърна в неописуем кошмар.

Ние сме родители на две деца - Цветан и Силвия, които създадохме, отгледахме, възпитахме ... и погребахме.

С много нежност, любов и внимание обграждахме децата си. Направихме ги отговорни, амбициозни, коректни и отзивчиви млади хора.



Бяхме щастливо семейство, но съдбата ни смаза изведнъж, подложи ни на жестоко изпитание.

На 18.10.2003 г. при автомобилна катастрофа загина синът ни. Загубата беше огромна, мъката непрежалима. С отчаяни усилия вперихме поглед в дъщеря си Силвия, която беше омъжена в Разград за Константин Проданов Георгиев.

Животът реши да ни изиграе още жестока шега.

На 24.11.2004 г. дъщеря ни Силвия получи мозъчен инсулт - бременна в 8-ми месец. Лекарите в разградската болница не можаха да я изтръгнах от лапите на смъртта и тя ни напусна завинаги. Нейната дъщеричка бе спасена. Тя се роди, обречена още от първия миг да бъде сираче без майка и получи като компенсация нейното име СИЛВИЯ.

Това е всичко, което имаме на този свят. Това е нашето внуче, това е една малка частица от децата ни, то е плът от плътта ни, то е смисълът на нашия живот. Тя ни даваше сила да се борим и живеем, за да й помагаме и подкрепяме. Тази надежда трая само една година, през която баща й /нашият зет/ я довеждаше при нас в Луковит и бяхме в прекрасни отношения.

Но, за съжаление, дойде денят, когато Константин /зет ни/ и неговото семейство казаха: ДОТУК С ВНУЧЕТО ВИ.

От 5 години Силвия не е идвала в Луковит. Непрекъснато изтъкваха различни неоснователни причини: рисково било детето, повръщало, плачело и др. Но в името и здравето на внучето ни приемахме всичко. А когато ние ходехме в Разград, за да я видим, никога не ни се даваше самостоятелен достъп до детето, винаги трябваше да бъде в тяхно присъствие и за кратко време. Бяхме принудени да заведем съдебен иск, за да можем да я виждаме, да й се радваме - тя да ни познава и да знае: че сме нейни баба и дядо, че много я обичаме!

След като не познава биологичната си майка, защо да не знае корените си? Благодарим на Разградския окръжен съд и Висшия касационен съд-София за тяхното решение /реш. на ВКС №525/26.06.2010/, с което ни беше определен режим за лични отношения с внучката ни Силвия - всяка последна седмица от месеца да се срещаме с детето от 10 ч в събота до 18 ч в неделя в Разград, както и по 5 дни в коледната и великденска ваканция и 20 дни през лятото, без да съвпада с годишния платен отпуск на бащата. Бащата Константин не признава това решение и категорично отказва Силвия да идва в Луковит.

Мъките и изпитанията не свършват дотук.

Константин и втората му съпруга Златияна завеждат ново дело срещу нас, с което искат да прекъснат кръвната връзка между нас: баба-дядо и внучка. Втората му съпруга е осиновила Силвия /април 2010/, има и удостоверение за раждане, в което тя е посочена като майка на това нищо неподозиращо малко създание.

Не можем да разберем защо е това жестоко отношение спрямо нас - толкова ли много искаме??!!

Нима в България има закон, с който една починала майка може да бъде заличена и това нейно дете да не знае, че е носено в утробата под сърцето на жената, която даде своя живот, за да създаде друг и с това да остане завинаги майка!


Стефка и Стефан ПЕТРОВИ, Луковит