Търсене

Начало Форум
Екип7
Добре дошли, Гост
Моля влезте или се регистрирайте.    Забравена парола?
СПОМЕН ЗА ЕДНО УЧИЛИЩЕ (думи на моя син) (1 разглежда(т)) (1) Гости
Отиди най-отдолу Отговори Любими: 0
ТЕМА: СПОМЕН ЗА ЕДНО УЧИЛИЩЕ (думи на моя син)
#5654
jovi4 ()
Изключен Вижте профила на потребителя
Пол: Мъж Място: ПЛОВДИВ Рожденна дата: 1953-10-29
СПОМЕН ЗА ЕДНО УЧИЛИЩЕ (думи на моя син) Преди 4 години, 11 месеца  
СПОМЕНИ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА С ОЧИТЕ НА ДРУГ
Кольо Йовчев

Дано не ме обвинят в конфликт на интереси, но чуя ли, че нещо се прави за сградата на ОУ “Васил Левски”, да знаете, в душата ми огън се разпалва.
Огън, като за роднина, огън, като за любима, така да го разбирате.
Милна и свидна ми е съдбата й, независимо колко ме е отдалечил живота досега и колко, както изглежда ще продължава да го прави, от нея.
Та, не е ли тя онази, в която изкарах дванадесет пълни училищни години (в нея се намира и ПМГ "Акад. Никола Обрешков", където завърших средното си образование)!
Не са ли класните й стаи, мястото, където се научих на четмо и писмо, на добро и на зло, на любов и омраза. Не направих ли първите си далечни пътешествия по света в сегашното, в миналото, че и в бъдещето, именно от там, седнал на стария дървен стол, облегнал лакти на стария дървен чин вперил поглед в учебника или черната дъска, в географската карта или през прозореца, изпращайки го високо над короните на тополите, да се рее в обятията на голямата сина свобода, както неведнъж сме наричали Небето, наедно с птиците през лятото и снежинките през зимата.
Не е ли учителската й стая, онази, пред която в междучасията се учихме да ходим на ръце, докато на два – три пъти почти не си счупихме вратове, преди да разберем колко глупашки е подобно държание.
Не са ли коридорите й мястото, където преследвахме първите си любими и първите си истински, смъртни врагове. Не бяха ли те онези, първи ловни полета, по които обезумели от врящата си и кипяща детска кръв, се учехме как да преследваме и как да не бъдем преследвани; изкуството да си ловец, а не жертва; винаги да улавяш, а не винаги да си улавян.
Не е ли игрището и мястото, където прекарвах ваканциите си. Половината от тях в едно непрекъснато преследване на кожното кълбо и мечтата да съм следващия “Стоичков”, а другата половина в едно непрекъснато висене по лостовете и успоредките, отдаващ се на нагона да съм як и здрав, а не както някой си мислеха, да бъда харесван повече. Не, в онези години яките и здравите момчета, ги считаха за балами. Та, нали те бяха онези, задръстеняци дето нито пиеха, нито пушеха, нито по момичета, толкова се заглеждаха. Ами, да, те бяха.
Станали вече седми клас, а не знаят що е то чувството на опиянение от живота, което идва с кафето и едната, двете, трите и така нататък цигари, преди първия час. В 7:20 мисля, започваше.
Да, тя е онази и те – са онези.
И сега, когато минавам край нея, аз не си представям как онези дванадесет години са отминали, а как те продължават да текат. Избирам си очите на някой ученик през междучасието и когато стане време за час, отново влизам нея. Отново се нося по коридорите, изкачвам стъпалата, прочитам табелките по вратите: “Учителска стая”, “Дирекция”, “Счетоводство”, отпивам глътка от чучурите, преди да прекрача прага на старата ми класна стая до сами стола и чина, по които още личат следите на моето детство. Третата редица от ляво на дясно, предпоследните до прозореца. Да, това са моите стол и чин. Да, това е моят прозорец. Да, това е моята гледка.
Към старата часовникова кула.
Домът на гълъбите, връстници на детството ми и онзи, мой си въображаем Квазимодо, който хиляди пъти съм се опитвал да зърна, втълпявайки си, че няма да се уплаша, ако настане ден за среща на погледите ни.
Толкова призрачна ми се виждаше тази кула, тогава. С изпотрошените си прозорци, с кожата си, разпадаща се къс по къс и часовникът си, избрал си един, единствен час от времето и задрямал сладко в него.
И толкова жива ми се вижда днес, през очите на ученика, който съм си избрал. Сверявам си часовника по нейния, радвам се като дете на новата й плът и звъна, който се разнася в дванадесетия час. Затърсвам отново онзи, мой си, Квазимодо. И най-накрая го намирам. В старата и грозна гледка, от моето минало детство.
После, простете деца, но аз го убивам, защото в него няма и зрънце добро. Реконструирам си спомените, плагиатствайки от настоящето, където то, доброто, днес се случва пред очите ви и ви задължава към себе си.
Задължава ви да го оцените. И още нещо – да го пазите такова, каквото се случило. За да го намерите същото, когато след време минавате покрай тази сграда и избирайки си очите на някой ученик, отново се озовавате в нея.

Статията е публикувана в разградския вестник "ЕКИП 7",
бр. 911 стр. 5 от 09.08.2010 г. в рубриката "Размисли със страсти"
със заглавие "СПОМЕНИ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА С ОЧИТЕ НА ДРУГ".
 
Записано в лога Записано в лога  
 
Човек вижда толкова, колкото знае. (Гьоте)
  Само регистрирани потребители могат да публикуват нови мнения.
Отиди най-отгоре Отговори